— Чухте ли — повтори той, — господин Инсаров иде.
— Чух — отговори тя, — и чух как го нарекохте. Чудя се наистина. Кракът на господин Инсаров още не е стъпил тука, а вие вече смятате за необходимо да се кривите!
Шубин изведнаж омекна.
— Имате право, вие винаги имате право, Елена Николаевна — измърмори той, — но аз само така, ей богу. Ние цял ден с него заедно се разхождахме и той, уверявам ви, е отличен човек.
Не съм ви питала за това …… промълви Елена и стана.
— Млад ли е господин Инсаров? — попита Зоя.
— На сто четиридесет и четири години — отговори ядосано Шубин.
Прислужникът доложи за пристигането на двамата приятели. Те влязоха. Берсенев представи Инсаров. Елена ги покани да седнат и сама седна, а Зоя отиде горе: трябваше да се предупреди Ана Василевна. Започна разговор, доста незначителен, както всички първи разговори. Шубин наблюдаваше мълчаливо от ъгъла, но нямаше какво да се наблюдава. У Елена той забелязваше следи от сдържан яд против него, Шубин — и нищо повече. Той гледаше Берсенев и Инсаров и като скулптор сравняваше лицата им. „И двамата — мислеше той — не са красиви: българинът има характерно, скулптурно лице; ето сега е осветено добре; велико-русинът е повече за живопис: няма линии, физиономия има. А пък и в единия, и в другия може да се влюби. Тя още не обича, но ще обикне Берсенев“ — реши той в себе си. Ана Василевна дойде в гостната и разговорът стана съвсем дачен, именно дачен, не селски. Това беше разговор твърде разнообразен по изобилие на обсъжданите въпроси; но кратки, доста мъчителни паузи го прекъсваха всеки три минути. В една от тези паузи Ана Василевна се обърна към Зоя. Шубин разбра нейния ням намек и направи кисела физиономия, а Зоя седна на пианото и изсвири и изпя всичките си парчета. Увар Иванович се показа иззад вратата, но размърда пръсти и се оттегли. После поднесоха чай, после всички вкупом се разходиха из градината. Стъмни се и гостите си отидоха.
Инсаров наистина направи на Елена по-слабо впечатление, отколкото самата тя очакваше, или по-точно казано, не й направи онова впечатление, което тя очакваше. Харесаха й неговата прямота и непринуденост, и лицето му й се хареса; но цялото същество на Инсаров, спокойно твърдо и обикновено просто, някак не се съгласуваше с онзи образ, който си беше изградила от разказите на Берсенев. Елена, без сама да подозира, бе очаквала нещо „по-фатално“. „Но — мислеше си тя — той днес говори много малко, виновна съм аз; не го разпитвах; да видим другия път… а очите му са изразителни, честни очи.“ Тя чувствуваше, че й се искаше не да се преклони пред него, а да му подаде приятелски ръка, и недоумяваше: не такива си представяше тя хората като Инсаров, „героите“. Тази последна дума й напомни за Шубин и тя, вече в леглото си, пламна и се разсърди.
— Харесаха ли ви новите познати? — попита на връщане Берсенев Инсаров.
— Много ми харесаха — отговори Инсаров, — особено дъщерята. Изглежда чудесно момиче. Вълнува се, по у нея това вълнение е хубаво.
— Трябва да ходим по-често у тях — забеляза Берсенев.
— Да, трябва — продума Инсаров и нищо повече не каза чак до къщи. Той веднага се затвори в стаята си, по свещта горя до късно след полунощ.
Берсенев не бе успял да прочете една страница от Раумер, когато шепа ситен пясък чукна по стъклото на прозореца му. Той неволно трепна, отвори прозореца и видя Шубин, бледен като платно.
— Какъв си неуморим! Мощна пеперуда! — започна Берсенев.
— Тсс! — прекъсна го Шубин. — Дойдох при тебе скришом, както Макс при Агата. Трябва непременно да ти кажа две думи насаме.
— Но влез в стаята де.
— Не, няма нужда — възрази Шубин и се облегна на рамката на прозореца, — така е по-весело, повече прилича на Испания. Първо, поздравявам те: акциите ти се подигнаха. Твоят прехвален необикновен човек се провали. За това мога да ти гарантирам. А за да ти докажа моята безпристрастност, слушай: ето характеристиката на господни Инсаров. Талант — никакъв, поезия — хич, способности за работа — много, памет — силна, ум — не разнообразен и не дълбок, по здрав и жив; сухота и сила, и дори дар слово, когато стане дума за неговата, между нас казано, прескучна България. Какво, ще кажеш, че съм несправедлив? Още една забележка: ти с него никога няма да бъдеш пати, и никой не е бил с него на ти; аз, като артист, съм му противен, е което се гордея. Сухота, сухота, а всички нас може да ни смеле на прах. Той е свързан със земята си — не като нашите празни кратуни, които се умилкват около народа: влей се в нас, жива вода! Затова и задачата му е по-лека, по-лесно разбираема: трябва само да се изгонят турците, голяма работа! Но всички тези качества, слава богу, не се харесват на жените. Обаяние няма, шарм; не е като нас с тебе.
Читать дальше