Иван Тургенев - В навечерието

— А на кого?

— На всички, които имат нужда от пас. Разказвам ви всичко това надве-натри, защото ценя вашето мнение. Представям си как ви е озадачил Андрей Петрович!

— Вие цените моето мнение продума със слаб глас Елена, — защо?

Инсаров пак се усмихна.

— Защото вие сте добро момиче, не сте аристократка. — ето затова.

Настъпи кратко мълчание.

— Дмитрий Никаворович — каза Елена, знаете ли, че вие за пръв път сте така откровен с мене?

— Как тъй? Струва ми се, че винаги съм ви казвал всичко, което съм мислил.

Не, това е за пръв път и аз много се радвам и също искам да бъда искрена е вас. Може ли?

Инсаров се засмя и каза:

— Може.

— Предупреждавам ви, че съм много любопитна.

— Нищо, говорете.

— Андрей Петрович ми е разказвал много за живота ви, за вашата младост. Известно ми е едно обстоятелство, едно ужасно обстоятелство… Зная, че сте ходили после в родината си… Не ми отговаряйте, за бога, ако въпросът ми ви се стори нескромен, но мене ме мъчи една мисъл… Кажете, срещнахте ли се е онзи човек…

Дъхът на Елена замря. Стана и и срамно, и страшно от смелостта й. Инсаров я гледаше втренчено, леко присвил очи, пипайки с пръсти брадичката си.

— Елена Николаевна — започна той най-сетне и гласът му беше по-тих от обикновено, което почти изплаши Елена, аз разбирам за кой човек споменахте сега. Не, аз не се срещнах с него и слава богу! Не съм го търсил, не съм го търсил не защото не съм смятал, че имам право да го убия — аз бих го убил много спокойно, — но защото въпросът не е за лично отмъщение, когато се касае за народно, общо отмъщение… или не, тази дума е неподходяща… когато се касае за освобождението на народа. Едното би пречило на другото. И то няма да избяга, като му дойде времето… И то няма да избяга — — повтори той и поклати глава.

Елена го погледна крадешком.

Много ли обичате своята родина? — произнесе тя плахо.

— Още не се знае — отговори той. — Когато някой от нас умре за нея, — тогава може да се каже, че я е обичал.

— Тъй че, ако биха ви лишили от възможността да се върнете в България — продължаваше Елена, би ви било много тежко в Русия?

Инсаров наведе глава.

— Струва ми се, но бих могъл да понеса това — продума той.

— Кажете — започна пак Елена, — трудно ли е да се научи български език?

— Никак. За русина е срамно да не знае български. Русинът трябва да знае всички славянски наречия. Искате ли да ви донеса български книги? Ще видите колко е лесно. Какви месни имаме! Не по-лоши от сръбските. Ето, чакайте, ще ви преведа една от тях. В нея се говори за… Но вие знаете ли поне малко нашата история?

— Не, нищо не зная — отговори Елена.

— Чакайте, ще ви донеса една книжка. От нея где научите поне главните факти. Но чуйте песента … Впрочем по-добре е да ви донеса написан превода. Уверен съм, че ще ни обикнете: вие обичате всички потиснати. Ако знаехте какъв благодатен е нашият край! А го тъпчат, измъчват — подхвана той с неволно движение на ръката си, а лицето му потъмня, — всичко ни отнеха — всичко: църквите ни, правата ни, земите ни; като стадо ни гонят мръсните турци, колят ни…

— Дмитрий Никанорович! — възкликна Елена. Той млъкна.

— Извинете ме. Аз не мога да говоря за това хладнокръвно. Но вие току-що ме питахте обичам ли родината си. Какво друго може да се обича на земята? Кое е единствено неизменно, кое стои над всички съмнения, на кое не може да не се вярва след бога? И когато тая родина има нужда от тебе… Забележете: последният селянин, последният просяк в България и аз — ние желаем едно и също. Всички имаме една цел. Знаете ли каква увереност и сила дава това!

Инсаров млъкна за миг и пак заговори за България. Елена го слушаше с жадно, дълбоко и печално внимание. Когато свърши, тя още веднаж го попита:

— Значи, за нищо на света не бихте останали в Русия?

А когато той си отиде, тя дълго гледа след него. Тоя ден той стана за нея друг човек. Тя изпращаше съвсем различен човек от онзи, когото посрещна преди два часа.

От този ден той започна да ходи у тях все по-често и по-често, а Берсенев все по-рядко. Между двамата приятели се появи нещо странно, което те добре чувствуваха, но не можеха да назоват, а се бояха да го изяснят. Така измина един месец.

Ана Василевна обичаше да седи в къщи, както вече е известно на читателя; но понякога съвсем неочаквано в нея се явяваше непреодолимо желание за нещо необикновено, за някаква чудна partie de plaisir 10 10 Увеселителна разходка (фр.). ; и колкото по-голяма трудност представляваше тази partie de plaisir, колкото повече приготовления и грижи изискваше, толкова повече се вълнуваше самата Ана Василевна, толкова й беше по-приятно. Хванеше ли я това настроение през зимата — тя нареждаше да откупят две-три съседни ложи, събираше всички свои познати и отиваше на театър или дори на маскарад; лете тя отиваше извън града, някъде по-далече. На другия ден се оплакваше от главоболие, охкаше и не ставаше от леглото, а след два месеца у нея пак се запалваше жаждата за „необикновеното“. Същото се случи и сега. Някой спомена пред нея за хубостите на Царицино и Ана Василевна внезапно заяви, че тя други ден възнамерява да отиде в Царицино. В къщи се вдигна тревога: нарочен човек замина в Москва за Николай Артемевич; с него замина и икономът, да купи вино, пастети и всякакви хранителни продукти; на Шубин бе заповядано да наеме пощенска кола (само каретата бе недостатъчна)и да приготви коне за смяна при пътуването; прислужникът два пъти тича до Берсенев и Иисаров и им занесе две покани, написани най-напред на руски, после на френски от Зоя; самата Ана Василевна се грижеше за пътния тоалет на госпожиците. Между това partie de plaisir едва не се провали: Николай Артемевич пристигна от Москва в кисело и недоброжелателно, фрондьорско разположение иа духа (той все още се сърдеше на Августина Христиановна) и като разбра каква е работата, решително обяви, че той няма да замине; че да се пътува с коли от Кунцево до Москва и от Москва до Царицино, и от Царицино пак до Москва, и от Москва до Кунцево — е безсмислено — и най-сетпе, прибави той, „нека най-напред ми докажат, че на едно място на земното кълбо може да бъде по-весело, отколкото на друго, тогава ще тръгна“. Това, разбира се, никой не можеше да му докаже и Ана Василевна поради липса на солиден кавалер вече беше готова да се откаже от partie de plaisir, но си спомни за Увар Иваиович и от мъка изпрати да го повикат от стаичката му, като каза: „Давещият се и за сламка се хваща.“ Събудиха го: той слезе долу, изслуша мълчаливо предложението на Ана Василевпа, размърда пръсти и за обща изненада се съгласи. Ана Василевпа го целуна по бузата и го нарече миличък; Николай Артемевич се усмихна презрително и каза: „Quelle dourde!“ 11 11 Каква нелепост! (фр.) (той обичаше при случай да употребява „изящни“ френски думи), а на другата сутрин, в седем часа, една карета и една каляска, натоварени догоре, потеглиха от двора на Стаховата дача. В каретата седяха дамите, прислужницата и Барсенев; Инсаров се настани на капрата; а в каляската бяха Увар Иванович и Шубин. Увар Иваиович само с движение на пръста си повика при себе си Шубин; той знаеше, че Шубин ще го дразни през целия път, по между „черноземната сила“ и младия художник съществуваше някаква странна връзка и свадлива откровеност. Впрочем този път Шубин остави своя дебел приятел на спокойствие: той беше мълчалив, разсеян и кротък.