Иван Тургенев - В навечерието

— Бонжур, мадам — каза той с пресипнал глас, — как сте със здравето?

Ана Василевиа се дръпна назад.

— А защо вие — продължаваше великанът на развален руски език — не искаш да пеете „bis“, когато наш компания крещял „bis“ и „браво“, и „форо“?

— Да, да, защо? — се чу от компанията.

Инсаров понечи да излезе напред, но Шубин го спря и сам застана пред Ана Василевна.

— Позволете — започна той, — уважаеми непознати господине, да ви изкажа искреното учудване, в което поставяте всички ни с постъпките си. Вие, доколкото мога да преценя, принадлежите към саксонската част на кавказкото племе; следователно трябва да предполагаме, че знаете светското приличие, а вие заговаряте с дама, на която не сте били представени. Повярвайте, в друго време на мене особено би ми било много драго да се сближа с вас, защото забелязвам у вас такова феноменално развитие на мускулите biceps, triceps и deltoideus, и като скулптор бих сметнал за истинско щастие да ви имам за модел; но днес ни оставете на мира.

„Уважаемият непознат господин“ изслуша цялата реч на Шубин, презрително извил настрана глава и сложил ръце на хълбоци.

— Аз нищо не разбира какво вие говориш — продума той най-сетне. — Вие мисли може би аз обущар или часовникар? Е! Аз офицер, аз чиновник, да.

— Не се съмнявам в това — започна Шубин.

— А аз ето какво казвам — продължи непознатият, отстранявайки го с мощната си ръка като клонче от пътя, — аз казвам: защо вие не пял „bis“, когато ние викаше „bis“? А сега аз веднага, тая минута си отива, само нушно тая фройлайн, не тая мадам, не, тая не пушна, а ето тая или тая (той посочи Елена и Зоя) даде мене einen Kuss, както казваме по немски, цалуфчица, да; защо? Това… нищо.

— Нищо, einen Kuss, това нищо — се раздаде сред компанията.

— Ih, der Sakramenter! 16 16 Ах, проклетнико! (нем.) — обади се, задавяйки се от смях, един вече съвсем хилав немец.

Зоя хвана за ръката Инсаров, но той се отскубна от нея и застана право пред високия нахалник.

— Благоволете да се махнете — каза му той с невисок, но рязък глас.

Немецът тежко се закиска.

— Как махайте? Ето това и аз обичам! Нима аз не мога да се разхожда? Как това махай се! Защо махай се!

— Затова, защото се осмелихте да безпокоите една дама — продума Инсаров и изведнаж побледня, — защото сте пиян.

— Как? Аз пиян? Чуваш? Hoeren Sie das, Herr Provisor? 17 17 Чувате ли, господин аптекарю? (мем.) Аз официр, а той смее… Сега аз искам Satisfaction! Einen Kuss will ich! 18 18 Удовлетворение! Една целувка искам! (нем.)

— Ако направите още една крачка — започна Инсаров.

— Е, какво тогава?

— Ще ви хвърля във водата.

— Във водата Herr Je! 19 19 Господи Исусе! (нем.) И само това? Е, да видим, това много любопитно, как така във водата…

Господин официрът вдигна ръце и пристъпи напред, по изведнаж се случи нещо необикновено; той изкряска, цялото му огромно туловище се залюля, повдигна се от земята, краката му заритаха във въздуха и преди дамите да бяха успели да извикат, преди някой да можеше да разбере как стана това, господин официрът, с цялата си маса, с тежък плясък бухна в езерото и веднага изчезна под развълнувалата се вода.

— Ай! — дружно писнаха дамите.

— Mein Gott 20 20 Боже мой! (нем.) — се чу от другата страна. Мина минута… и една кръгла глава, цяла облепена с мокри коси, се показа над водата; тя пускаше мехури, тази глава; две ръце конвулсивно се блъскаха пред самата й уста.

— Той ще потъне, спасете го, спасете! — завика Ана Василевпа на Инсаров, който стоеше на брега, разкрачил крака, и дишаше дълбоко.

— Ще изплува — проговори той с презрителна и безжалостна небрежност.

— Да вървим — прибави той, като хвана Ана Василевна за ръка, — да вървим, Увар Иванович, Елена Николаевна.

— А… а… о… о… — се раздаде в тоя миг викът на нещастния немец, който бе успял да се хване за крайбрежната тръстика.

Всички тръгнаха след Инсаров и всички трябваше да минат край самата „компания“. Но останали без водач, гуляйджиите се бяха укротили и ни думица не продумаха; един само, най-храбрият от тях, измърмори, като клатеше глава: „Е, това обаче… това бог знае какво… след това“; а друг дори свали шапка. Инсаров им се виждаше много страшен и ненапразно: нещо недобро, нещо опасно се четеше на лицето му. Немците се спуснаха да измъкват другаря си и той, едва като се озова на твърда земя, започна сълзливо да ругае и да вика след тези „руски мошеници“, че той ще се оплаче, че той при негово превъзходителство граф фон Кизериц ще отиде…