Иван Тургенев - В навечерието

… Какво искам? Защо ми е тъй тежко на сърцето, тъй тъжно? Защо гледам със завист прелитащите птици? Струва ми се, че бих полетяла с тях, полетяла бих — къде, не зная, само далече, далече оттук. А не е ли грешно това желание? Тука имам майка, баща, семейство. Нима не ги обичам? Не, не ги обичам така, както бих искала да ги обичам. Страшно ми е да го кажа, но това е истината. Може би аз съм голяма грешница; може би затова ми е тъй тъжно, затова нямам спокойствие. Някаква ръка лежи върху ми и ме притиска. Сякаш съм в затвор и всеки момент степите ще се съборят отгоре ми. Но защо другите не чувствуват това? Кого ще обичам, щом към близките си съм студена? Ясно е, че татко е прав: той ме упреква, че обичам само кучетата и котките. Трябва да помисля за това. Аз се моля малко, трябва да се моля… А струва ми се, че бих могла да обичам! … Все още се стеснявам от господин Инсаров. Не зная защо; струва ми се, не съм малка, а той е така естествен и добър. Понякога лицето му е много сериозно. Изглежда, не му е до нас. Аз чувствувам това и някак ми е съвестно да му отнемам времето. Андрей Петрович е друго нещо. С него съм готова да бъбря дори цял ден. Но и той все ми говори за Инсаров. И какви страшни подробности! Сънувах го снощи с нож в ръката. И като че ми казва: «Ще убия тебе, и себе си ще убия.» Какви глупости!

…О, да можеше някой да ми каже: ето какво трябва да правиш! Да бъдеш добра — това е малко; да нравиш добро… да; това е главното в живота. Но как да се прави добро? О, ако можех да се овладея! Не разбирам защо така често мисля за господин Инсаров. Когато той дохожда и седи, и слуша внимателно, а самият е безучастен, не се вълнува, аз го гледам, приятно ми е — и нищо повече; а когато си отиде, аз все си припомням думите му и ме е яд на себе си, и дори се вълнувам… сама не зная защо. (Той говори лошо френски, но не се срамува — това ми харесва.) Впрочем аз всякога много мисля за новите лица. Като разговарях с него, изведнаж си спомних нашия бюфетчик Василий, който измъкна от една запалена къщурка един сакат старец и едва не загина. Татко го нарече юнак, мама му даде пет рубли, а мене ми се искаше да падна на колене пред него. Той имаше просто, дори глупаво лице и по-късно се пропи.

— Днес дадох грош на една просякиня, а тя ми каза: защо си тъй печална? А аз и не подозирах, че имам печален вид. Мисля, че това е, защото съм самотна, винаги самотна, с всичкото си добро, с всичкото си зло. Няма на кого ръка да протегнеш. Оня, който се приближава до мене, не ми е нужен; а когото бих искала… той ме отминава.

— Не зная какво става с мене днес; главата ми се обърква, готова съм да падна на колене и да искам, и да моля пощада. Не зная кой и как, по мене сякаш ме убиват и вътре в себе си аз викам и се възмущавам; плача и не мога да мълча… Боже мой, боже мой, усмири, тези пориви у мене! Само ти можеш да сториш това, всичко друго е безсилно: нито моите нищожни милостини, нито заниманията ми, нищо, нищо, нищо не може да ми помогне. Да бих постъпила някъде прислужница наистина: би ми било по-леко.

Защо ми е младостта, защо живея, защо имам душа, защо е всичко това?

… Инсаров, господин Инсаров — аз наистина ие зная как да пиша — продължава да ме занимава. Иска ми се да зная какво е в душата му. Той, струва ми се, е тъй открит, тъй достъпен, а аз нищо не виждам. Понякога той ме гледа някак изпитателно… или това е само моя фантазия? Пол все ме дразни — аз съм му сърдита. Какво иска? Той е влюбен в мене… но неговата любов не ми е нужна. Той е влюбен и в Зоя. Аз съм несправедлива към него; вчера ми каза, че не умея да бъда несправедлива наполовина… истина е. Това е много лото.

Ах, чувствувам, че на човек е нужно нещастие или беднота, или болест. Иначе, току-виж, си се забравил.

… Защо Андрей Петрович ми разказа днес за тези двама българи! Той като че с някакво намерение ми разказа това. Какво ме интересува господин Инсаров? Аз съм сърдита на Андрей Петрович.

… Вземам перото и не зная как да започна. Как неочаквано заговори той днес с мене в градината! Колко ласкав и доверчив беше! Как скоро стана това. Сякаш сме стари, стари приятели и едва сега се опознахме един друг. Как съм могла да не го разбирам досега! Колко ми е близък сега! И ето кое е чудното: аз вече станах много по-спокойна. Смешно ми е: вчера се сърдех на Андрей Петрович, на него, дори го нарекох господин Инсаров, а днес… Ето най-после един правдив човек; ето на кого може да се осланящ. Той не лъже; това е първият човек, когото срещам да ие лъже: всички други лъжат, всичко лъже. Андрей Петрович, милия, добрия, защо ви обиждам? Не! Андрей Петрович може би е по-учен от него, може би дори по-умен… Но, не зная, той пред него е такъв мъничък. Когато той говори за своята родина, расте, расте и лицето му хубавее, и гласът му става като стомана, и няма, струва ми се, тогава на света човек, пред когото той би свел очи. И той не само говори — той е действувал и ще действува. Аз ще го разпитам… Как изведнаж се обърна към мене и ми се усмихна!… Само братя така се усмихват.