Иван Тургенев - В навечерието

Но „руските мошеници“ не обръщаха внимание на виковете му и бързаха е всички сили към замъка. Всички мълчаха, докато вървяха през градината, само Ана Василевна леко охкаше. Но ето че стигнаха екипажите, спряха се и неудържим, нестихващ смях екна сред тях като сред Омировите небесни обитатели. Пръв пискливо, като луд, се заля в смях Шубин, след него ситно забарабани Берсенев, а Зоя разсипваше тънък бисер; Ана Василевна също изведнаж прихна, дори Елена не може да не се усмихне, дори най-после и Инсаров не се сдържа. Но най-силно от всички и най-дълго, и най-неудържимо се кискаше Увар Иваиович: той се смееше до премаляване, до кихане, до задушаване. Затихна малко и продума през сълзи: „Аз… мисля… какво ли плесна?… А то… той цамбурнал…“ И заедно с последната, конвулсивно изказана дума ново избухване на смях го разтърсваше цял. Зоя още повече го подсторваше. „Аз казва — гледам крака във въздуха…“ — „Да, да …… подхваща Увар Иванович, — крака, крака… и току — цоп! — а то той ц-ц-цамбурнал!“ — „Но как успя той, та немецът е три пъти по-голям от него?“ — попита Зоя. „А аз ще ви кажа — отговори, като бършеше очите си, Увар Иваиович, — аз видях: седна ръка през кръста, подложи крак и — цоп! Чувам: какво ли е това?… А то той цамбурнал…“

Отдавна вече екипажите бяха тръгнали. Царицинският замък беше се скрил от погледа, а Увар Иванович все не можете да се успокои. Шубин, който пътуваше пак с него в каляската, му каза да се засрами най-сетне.

На Инсаров му беше неудобно. Той седеше в каретата срещу Елена (на капрата се настани Берсенев) и мълчеше; тя също мълчеше. Той мислеше, че тя го осъжда; но тя не го осъждаше. Тя се изплаши много в първата минута; после я порази изразът на лицето му; после все размишляваше. Не й беше съвсем ясно за какво размишляваше. Чувството, което изпитваше през деня, бе изчезнало: това тя съзнаваше; но то се бе заменило с нещо друго, което тя още не бе разбрала. Partie de plaisir продължи доста дълго: вечерта незабелязано премина в нощ. Каретата бързо се носеше ту край зреещи ниви, където въздухът беше душен и ароматен и дъхаше на жито, ту край широки ливади и изненадващата им свежест удряше в лицето като лека вълна. Небето сякаш димеше по краищата. Най-сетне изплува луната, мътна и червена. Ана Василевна дремеше; Зоя беше подала глава през прозореца и гледаше пътя. На Елена й дойде на ума най-сетне, че повече от час не бе заговорила с Инсаров. Тя се обърна към него с незначителни въпроси: той веднага радостно й отговори. Във въздуха се долавяха някакви неясни звуци, като че някъде далече говореха хиляди гласове: наближаваха Москва. Напред заблещукаха светлинки; те ставаха все повече и повече; най-сетне под колелетата затропаха камъни. Ана Василевна се събуди; всички в каретата заговориха, макар че никой вече не можеше да чуе за какво става дума: така силно гърмеше настилката под двата екипажа и тридесет и двата конски крака. Дълго и скучно им се видя пътуването от Москва до Кунцево; всички спяха или мълчаха, опрели глави в разни ъгълчета; само Елена не затваряше очи; тя не ги сваляше от тъмната фигура на Инсаров. Шубин го бе налегнала тъга: ветрецът духаше в очите му и го дразнеше; той се сгуши в яката на шинела и едва не заплака. Увар Иванович благополучно похъркваше, като се клатеше надясно и наляво. Най-после екипажите спряха. Двама лакеи изнесоха Ана Василевна от каретата; тя съвсем се беше разкиснала и като се сбогуваше със своите спътници, съобщи, че едва се държи на краката си; те почнаха да й благодарят, а тя само повтори:

„Едва се държа на краката си.“ Елена стисна (за пръв път ) ръката на Инсаров и дълго не се разсъблече, седнала до прозореца; а Шубин улучи момент да пошепне на отиващия си Берсенев:

— Е, как да не е герой: във водата пияни немци хвърля!

— А ти и това не направи — възрази Берсенев и си тръгна към къщи с Инсаров.

Зарята вече трептеше на небето, когато двамата приятели се върнаха в квартирата си. Слънцето още не бе изгряло, но вече повяваше хлад, сребриста роса покриваше тревата и първите чучулиги звъняха високо-високо в полуздрача на въздушната бездна, откъдето като самотно око гледаше голямата последна звезда.

Скоро след запознаването си с Инсаров Елена започна (за пети или шести път) дневник. Ето откъси от тоя дневник:

„Юни… Андрей Петрович ми донася книги, но аз не мога да ги чета. Да му призная това — ми е съвестно; да върна книгите, да излъжа, да кажа, че съм ги чела — не ми се иска. Струва ми се, че това ще го огорчи, той забелязва всичко, което правя. Изглежда, че е много привързан към мене. Много добър човек е Андрей Петрович.