Габриел Маркес - Погребението на Мама Гранде

Нейната смърт наруши социалния ред. Дори президентът на републиката, до когото чувствата на гражданите стигнаха като през пречиствателен филтър, успя да долови от своя автомобил — макар и от едно мимолетно видение, но в твърде силна степен — мълчаливото вцепенение на града. Отворени бяха само някои малки долнопробни кръчми и митрополитската катедрала, подготвена за деветдневна заупокойна служба. В националния капитолий, където увити в хартии просяци спяха под дорийските колони и тъжните паметници на умрели президенти, лампите на конгреса светеха. Когато президентът влезе в своя кабинет, развълнуван от зрелището, което представляваше потъналата в траур столица, неговите министри го чакаха, облечени в официални траурни костюми, прави, по-тържествени и по-бледи от обикновено.

Събитията, станали през тази вечер и през следващите, по-късно щяха да бъдат наречени „историческа поука“ — не само заради християнските чувства, които събудиха у най-високопоставените представители на обществената власт, а и заради себеотрицанието, с което несъвместими интереси и противоречиви гледища се примириха в името на общата цел: погребението на един прославен покойник. Години наред Мама Гранде бе осигурявала социалния мир и политическото разбирателство в своята империя само благодарение на три урни с фалшиви избирателни бюлетини. Те бяха част от нейното тайно владичество. Мъжете от прислугата, техните протежета и арендаторите — пълнолетни и непълнолетни — упражняваха не само своето собствено право на глас, но и правото на умрелите в течение на един век избиратели. Тя олицетворяваше предимството на традиционната власт над преходната, надмощието на нейната класа над плебса, превъзходството на божествена мъдрост над тленната конюнктура. В мирно време нейната неделима воля раздаваше и отнемаше енории, привилегии и синекурни длъжности, бдеше над благоденствието на съратниците си, а за да постигне всичко това, налагаше се да прибягва към раздора или към изборната фалшификация. В размирни времена Мама Гранде тайно помагаше за въоръжаването на своите привърженици, а за пред хората оказваше помощ на жертвите си. С това свое родолюбиво усърдие тя беше заслужила най-високи почести.

Нямаше нужда президентът на републиката да се допитва до съветниците си, за да определи тежестта на своята отговорност. Между салона за аудиенции в двореца и малкото, постлано с камъни вътрешно дворче, което някога служело като гараж за каляските на вицекралете, има една вътрешна градина с тъмни кипариси, където към края на колониалната епоха някакъв португалски монах се обесил от любов. Въпреки шумната група от високопоставени служители с ордени, президентът не можеше да надделее едно леко потръпване от чувство на неувереност, когато минаваше през това място след залез слънца. Но в онази вечер това потръпване имаше силата на предзнаменование. Тогава той напълно осъзна своето историческо предназначение и издаде декрет за деветдневен национален траур и за посмъртни почести на Мама Гранде като героиня, паднала за отечеството на бойното поле. В своята покъртителна реч, която произнесе на следващата сутрин пред своите сънародници по националното радио и телевизия, първият държавник в страната изрази увереност, че погребението на Мама Гранде ще се превърне в нов пример за света.

Само че тази толкова възвишена цел трябваше да се сблъска със сериозни пречки. Юридическата структура на страната, създадена от далечни предшественици на Мама Гранде, не беше приспособена за събитията, които започнаха. Големи учени, доктори по правото, опитни алхимици на закона, се задълбочаваха в тълкувания и силогизми, затърсиха някаква формула, която би позволила на президента на републиката да присъствува на погребението. Настъпиха дни на объркване сред високите сфери на политиката, на духовенството и на финансите. В просторната амфитеатрална зала на конгреса, свикван все по-рядко през последното столетие на абстрактно законодателство, сред портрети на национални герои и бюстове на гръцки мислители, славословията за Мама Гранде стигнаха неподозирани размери, докато в същото време, през тежкия в Макондо септември, нейният труп се пълнеше с мехурчета. За първи път се говореха за нея такива думи и за първи път си я представяха без нейния люлеещ се стол от лиани, без тежката й дрямка в два часа следобед и без хардалените лапи. Представяха си я чиста и млада, дестилирана от легендата.