Габриел Маркес: Погребението на Мама Гранде

Тази традиция се беше прекъснала до известна степен заради зачестилия траур в къщата и отчасти заради политическата несигурност през последните години. Новите поколения само бяха слушали за тези великолепни празненства. Те не успяха да видят как на неделната литургия някой от представителите на гражданската власт вее с ветрило на Мама Гранде, удостоена с привилегията да не застава на колене дори в момента на възнесението, за да не измърси полата си на волани и колосаните си кринолини. Като мираж от младостта си старците помнеха дългите двеста метра рогозки, постлани от старинния дом до главния олтар, в деня, когато Мария дел Росарио Кастаниеда и Монтеро присъствува на погребението на своя баща и се върна по застланата с рогозки улица, облечена в своето ново и сияйно достойнство — на двадесет и две години превърната в Мама Гранде. Това средновековно видение принадлежеше тогава не само на миналото на рода, но беше част и от миналото на страната. Все по-неосезаема и далечна, зрима единствено през горещите следобеди, на задушения от саксиите с мушкато балкон, Мама Гранде се стопяваше в своята собствена легендарност. Властта си упражняваше чрез Никанор. Съществуваше мълчаливо обещание, изречено само от традицията, че в деня, когато Мама Гранде запечата своето завещание, наследниците ще обявят три нощи на всеобщо веселие. Но всички знаеха също, че тя бе решила да изрази последната си воля само няколко часа преди смъртта си, а никой не мислеше сериозно, че. Мама Гранде може да е смъртна. Едва онази септемврийска утрин, събудени от звъна за предсмъртното причастие, жителите на Макондо се убедиха, че Мама Гранде не само беше смъртна, но и че се кани да умре.

Часът й беше настъпил. Както лежеше сред белите чаршафи, намазана с мехлеми до ушите, под прашния балдахин от батиста, присъствието на живот в нея можеше да се отгатне само в едва забележимото повдигане на матриархалните й гърди. Мама Гранде, която докъм петдесетата си година отблъсна и най-разпалените свои поклонници и която природата бе надарила със способността да изхрани сама целия си род, умираше девствена и бездетна. Когато дойде ред за последното причастие, отец Антонио Исабел трябваше да повика на помощ племенничките, за да разтвори пръстите й и да намаже с миро дланите й, защото откак бе започнала да бере душа, Мама Гранде все стискаше юмруците си. До нищо не доведе и помощта на племенничките. Докато се мъчеха да разтворят пръстите й, за първи път от цяла седмица умиращата притисна до гърдите си отрупаната със съзвездия от скъпоценни камъни ръка, вторачи безцветни очи в племенничките си и каза: „Крадли!“ После видя отец Антонио Исабел, облечен като за литургия, видя и клисаря с обредните съдове и прошепна убедено и спокойно: „Умирам“. Тогава свали пръстена с най-големия диамант и го даде на Магдалена, послушничката — на нея се полагаше, защото тя беше най-малката наследница. Това беше завършек на една традиция: Магдалена се беше отказала от своето наследство в полза на църквата.

На разсъмване Мама Гранде помоли да я оставят насаме с Никанор, за да му даде последните си нареждания. В течение на половин час, превъзходно владеейки всичките си сетива и способности, тя го разпитва как вървят работите; после даде специални поръки как да постъпят с тленните й останки, а накрая отдели особено внимание на бдението. „Очите ти да са отворени на четири — каза тя. — Заключи всички ценни неща, защото много хора ходят по бдения само за да откраднат нещо“. След малко, останала насаме със свещеника, тя направи дълга, искрена и подробна изповед, а по-късно, в присъствието на племенниците си, прие последно причастие. И тогава поиска да я сложат на нейния люлеещ се стол от лиани, за да изрази последната си воля.

На двадесет и четири листа, изписани със съвсем ясен почерк, Никанор беше подготвил най-подробен доклад за нейните имущества. В присъствието на лекаря и на отец Антонио Исабел, дишайки спокойно, Мама Гранде продиктува на нотариуса списъка на своите имоти — върховен и единствен източник на нейното величие и на властта й. В първоначалните си размери нейните фактически владения се свеждаха до три командорства, предоставени с кралска грамота по време на колонизацията, които с годините, благодарение на заплетени бракове по сметка, се бяха събрали под владичеството на Мама Гранде. На тези пустеещи земи без определени граници, които обхващаха пет общини и в които никога не беше посято нито едно зрънце за сметка на собствениците, триста петдесет и две семейства живееха като арендатори. Всяка година в навечерието на своя имен ден Мама Гранде извършваше единствения акт на управление, който бе попречил земите да се върнат на държавата: събираше арендата. Седнала във вътрешния коридор на своята къща, тя лично получаваше наема за правото да живеят на нейните земи. Също тъй бяха го получавали в продължение на повече от столетие нейните прадядовци от прадядовците на сегашните арендатори. Три дни продължаваше събирането на арендата и след тези три дни дворът оставаше претъпкан от прасета, пуйки и кокошки, от десятъка и от първите плодове на земята, които хората донасяха като подарък. Всъщност това беше единственият урожай, който семейството събираше от тази мъртва от самото си начало земя, чиято повърхност на око се изчисляваше на сто хиляди хектара. Но историческите условия бяха помогнали вътре в тези граници да израснат и да процъфтят шестте селища на окръга Макондо, включително и главното селище, където се намираше общината. С други думи, онези, които живееха в някаква къща, имаха върху нея толкова право на собственост, колкото им даваше правото им на собственият върху строителните материали, защото земята принадлежеше на Мама Гранде и на нея се изплащаше наемът. Наем трябваше да й плаща и правителството заради туй, че гражданите ходеха по нейните улици.