Оноре Балзак - Величие и падение на куртизанките

— Сигурен ли си, че нямаш двадесет години?… — запитал го той.

— Да, на деветнадесет години и половина съм — отговорил съвсем спокойно убиецът.

— Е, добре — отговорил Биби-Люпен, — можеш да бъдеш спокоен, никога няма да станеш на двадесет…

— А защо?

— Ами защото ще бъдеш обезглавен след три дни — отвърнал началникът на обществената безопасност.

Убиецът, който продължавал да вярва, дори и след присъдата, че малолетни не се екзекутирват, паднал като счупено яйце.

Тези хора, които са толкова жестоки заради необходимостта да премахнат уликите (защото те убиват само за да се отърват от свидетели и това е, едно от основанията, изтъквани от онези, които искат да бъде премахнато смъртното наказание); тези исполини на ловкостта, на сръчността, у които умението на ръката, бързината на погледа и сетивата са упражнени като при диваците, стават герои на злото в самия театър на подвизите. Не само че като се извърши престъплението, започват трудности за тях — защото затъпяват толкова от необходимостта да скрият откраднатата плячка, колкото и от бедността, но остават и без сили, също като току-що родила жена. Пълни с енергия дотолкова, че да се изплашиш от намеренията им, след успеха те са като деца. С една дума, имат прояви като на дивите зверове, които, ако са преяли, могат лесно да бъдат убити. В затвора тези особени мъже са като всички хора с преструвките си и с дискретността си, която отстъпва само в последния момент, когато са вече сломени и изтерзани от продължителния престой там.

Сега може да се разбере защо тримата каторжници, вместо да погубят шефа си, поискаха да му помогнат; те се възхитиха от него, смятайки, че той е собственикът на откраднатите седемстотин и петдесет хиляди франка, тъй като видяха, че макар и затворен в „Консиержри“, е спокоен и повярваха, че е способен да ги вземе под закрилата си.

Като напусна мнимия испанец, господин Голт се върна през приемната в кабинета си, после отиде да намери Биби-Люпен, който от двадесет минути, откакто Жак Колен бе излязъл от килията си, наблюдаваше всичко, сгушен пред шпионката на един от прозорците, гледащи към двора.

— Никой от тях не го позна — каза господин Голт, — а Наполитас, който наблюдава всички, не е чул нищо. Горкият свещеник, в мъката си през тази нощ не каза думичка, която би могла да покаже, че под расото се крие Жак Колен.

— Това доказва, че добре познава затворите — отвърна началникът на обществената безопасност.

Наполитас, секретарят на Биби-Люпен, неизвестен за всички затворници в този момент в „Консиержри“, играеше ролята на момчето от добро семейство, обвинено във фалшификация.

— Освен това иска да изповяда осъдения на смърт! — продължи директорът.

— Това е последната ни възможност! — възкликна Биби-Люпен. — Не се бях сетил за нея. Теодор Калви, корсиканецът, е другар по верига на Жак Колен; разправят, че Жак Колен му е правил в затвора много хубави „патараси“.

Каторжниците си правят нещо като тампони, които вмъкват между халката на веригата и тялото, за да смекчат тежестта върху глезените и горната част на ходилото. Тези тампони, които се правят от кълчища и парцали, се наричат в каторгата „патараси“.

— Кой охранява осъдения? — запита Биби-Люпен.

— Кьор-ла-Вирол!

— Добре, ще се преоблека като жандарм и ще отида там; ще ги чуя какво говорят; аз отговарям за всичко.

— Не се ли страхувате, ако е Жак Колен, да не ви познае и да ви удуши? — запита директорът на „Консиержри“ Биби-Люпен.

— Като жандарм, ще бъда със сабя — отговори той. — Освен това, ако е Жак Колен, той никога няма да направи нещо, с което да получи смъртна присъда, а ако е свещеник, няма опасност.

— Няма време за губене — каза тогава господин Голт. — Сега е осем и половина, отец Сотлу току-що му е прочел отхвърлянето на молбата за помилване и господин Сансон чака в залата заповедта на прокурора.

— Да, хусарите на вдовицата (друго страшно име на гилотината!) са поръчани за днес — отвърна Биби-Люпен. — Разбирам обаче защо главният прокурор се колебае, този момък продължава да твърди, че е невинен, а според мен не е имало убедителни доказателства против него.

— Той е истински корсиканец — отговори господин Голт, — не е казал нищо и е издържал на всичко.

Последните думи на директора на „Консиержри“ към началника на обществената безопасност съдържаха мрачната история на осъдените на смърт. Човек, когото правосъдието е извадило от числото на живите, принадлежи на прокуратурата. Прокуратурата е върховна истанция; тя не зависи от никого, не се отчита пред никого освен пред съвестта си. Затворът принадлежи на прокуратурата, тя е негов пълновластен господар. Поезията е обсебила тази социална тема особено подходяща за въображението: „Осъденият на смърт!“ Пезията е нещо възвишено, а прозата няма други източници освен действителността и тази действителност е достатъчно ужасна сама по себе си, за да може да се пребори с лиризма. Животът на осъдения на смърт, който не признава престъпленията си или не издава съучастниците си, е подложен на страшни изтезания. Тук не става дума за обуща, с които се счупват краката, нито за вода, наливана в стомаха, нито пък за разтягане на крайниците с помощта на отвратителни инструменти, а за подмолно изтезание, което е, така да се каже, негово отрицание. Прокуратурата изоставя осъдения сам на себе си, оставя го в тишина и в мрак с един другар (някакъв шпионин), от когото той трябва да се пази.