Оноре Балзак - Величие и падение на куртизанките

— Това не е глиган — каза Ла Пурай на Фил-дьо-Соа, — а завърнал се жребец . Я гледай как тегли надясно!

Трябва да обясним сега (защото не на всички читатели им е хрумвало да посетят някоя каторга), че всеки каторжник е окован с още един (винаги един стар и един нов) на същата верига. Тежестта на тази закачена над глезена верига е такава, че след година остана завинаги недостатък в ходенето на каторжника. Принуден да дава на задния си крак по-голям тласък, отколкото на другия, за да тегли този топуз (така наричат в каторгата желязната тежест), осъденият придобива неизбежно навика да прави това усилие. По-късно, когато не носи вече вериги, става както при ампутираните крака, които ампутираният продължава да чувствува; каторжникът продължава да усеща бремето и не може да се отърве от недостатъка си при ходене. На полицейски език той тегли надясно . Известен на каторжниците, както и на полицаите, един такъв белег може да не помогне за разпознаването на човека, но поне допълва характеристиката му.

У избягалия преди осем години Тромп-ла-Мор това движение бе станало много по-слабо, но под въздействието на поглъщащите го размисли той вървеше така бавно и тържествено, че колкото и незабележим да беше недостатъкът му, той не можеше да не направи впечатление на опитното око на човек като Ла Пурай. Впрочем съвсем ясно е, че тъй като каторжниците са постоянно заедно в каторгата и няма какво друго да гледат, така са се изучили един друг, че познават известни привички, които иначе може да отбягнат от постоянните им преследвачи — полицейските доносчици и комисари и жандармите. Така на едно дръпване на челюстните мускули на лявата буза, разпознато от каторжник, изпратен за тази проверка в жандармерията на Сена, се дължи арестуването на прочутия Коняр, подполковник в тази жандармерийска част; въпреки думите на Биби-Люпен полицията не смееше да повярва, че граф Понтис дьо Сент-Елен и Коняр са едно и също лице!

— Това е нашият шеф! — каза Фил-дьо-Соа, когато Жак Колен го погледна с разсеяния поглед на потънал в отчаяние човек.

— Бога ми, така е, това е Тромп-ла-Мор — каза и Льо Бифон, като потри ръцете. — О! Това е неговият ръст, широките му плещи, но какво му се е случило, той не прилича на себе си!

— А! Сетих се — каза Фил-дьо-Соа, — той има някакъв план! Иска да види леля си, която скоро ще бъде екзекутирана.

За да дадем бегла представа за лицето, наричано от затворниците, надзирателите и тъмничарите леля, достатъчно ще бъде да предадем прекрасния отговор, даден от директора на един от централните затвори на лорд Дъръм, който по време на престоя си в Париж ги обходил всичките. Любопитен да види всички подробности, свързани с френското правосъдие, лордът дори накарал палача, покойния Сансон, да монтира гилотината и поискал да екзекутират едно живо теле, за да си даде сметка как функционира машината, прочула се от Френската революция.

След като му показал целия затвор, дворовете, работилниците и карцера, директорът посочил с пръст едно помещение, при което направил движение на погнуса.

— Там няма да водя ваша светлост — казал той, — там е отделението на лелите …

— О-о! — казал лордът. — А какво е това?

— Това е третият пол, милорд.

— Ще гилотинират Теодор! — каза Ла Пурай. — Мило момче! Каква сръчност! И колко е нахакан! Каква загуба за обществото!

— Да, Теодор Калви кльопа последния си залък — каза Льо Бифон. — Ах, женичката му ще си изплаче зъркелите, защото го любела, мошеника му с мошеник!

— Ти ли си, старче? — обърна се Ла Пурай към Жак Колен.

И заедно с двамата си другари, които бе уловил под ръка, той прегради пътя на новодошлия.

— О, шефе , ти, значи, си се превърнал в глиган ? — добави Ла Пурай.

— Казват, че си чопкал златото ни — продължи Льо Бифон заплашително.

— Ще ни изръсиш ли парите? — запита Фил-дьо-Соа.

Трите въпроса изхвръкнаха като три пистолетни изстрела.

— Не се шегувайте с един нещастен свещеник, попаднал тук по погрешка — отговори машинално Жак Колен, който веднага разпозна тримата си другари.

— Звукът на звънчето е съвсем същият, макар че муцуната е друга — каза Ла Пурай и сложи ръката си на рамото на Жак Колен.

Тоя жест и видът на тримата му другари изтръгнаха рязко шефа от унинието и му възвърнаха усещането за действителността; защото през тази съдбоносна нощ той бе бродил из безбройните и безплътни светове на чувствата, търсейки нов път.