Оноре Балзак - Величие и падение на куртизанките

Любезното съвременно човеколюбие мисли, че жестокото изтезание на изолираността е негово откритие, но то се лъже. Откакто бяха премахнати физическите мъчения, в напълно естественото си желание да успокои и без това твърде нежната съвест на съдебните заседатели, прокуратурата бе предвидила страшните възможности, предоставени на правосъдието от самотата срещу угризенията на съвестта. Самотата е празно пространство; от нея се ужасяват и душата, и тялото. Самотата е поносима само за гениалната човешка личност, която я изпълва с идеи — рожби на духовния свят, или за съзерцателя на божествените творения, за когото тя е озарена от светлината на небето, одухотворена от диханието и гласа на бога. Освен тези два случая самотата е така свързана с изтезанието, както плътта — с душевността. Разликата между самотата и физическото изтезание е същата, както между нервното и органическото заболяване. Тя е страдание, умножено по безкрайността. Плътта се свързва с безкрайността чрез нервната система, тъй както умът прониква в нея чрез мисълта. Ето защо в историята на парижката прокуратура се наброяват много престъпници, които не правят признания.

Това ужасно положение, което в някои случаи взема застрашителни размери, например в политиката, когато става дума за някоя династия или за държавата, ще намери място в „Човешка комедия“. Тук обаче описанието на каменната кутия, в която парижката прокуратура пазеше по време на Реставрацията осъдения на смърт, ще бъде достатъчно, за да се открехне вратата към страшните последни дни на подложения на мъки човек.

Преди Юлската революция в „Консиержри“ имаше — а тя стои и днес, — килия на осъдения на смърт. Това помещение се опира от задната страна до канцеларията, от която го дели дебела стена, цялата от дялан камък; отсреща то граничи с друга стена, дебела седем-осем стъпки, която поддържа част от огромната чакалня. Там се влиза през първата врата в дългия мрачен коридор, в който може да се надникне, като се застане сред огромната сводеста зала при входа. Това зловещо помещение получава светлина от едно здраво замрежено прозорче, едва забележимо, когато се влезе в „Консиержри“, защото е в малкото пространство между прозореца на канцеларията, до решетката на гишето и жилището на писаря в „Консиержри“, лепнато от архитекта като скрин в дъното на двора при входа. Това положение обяснява защо помещението, включено между четири дебели стени, е получило при преустройството на „Консиержри“ такова злокобно и страшно предназначение. Всякакво бягство оттук е невъзможно. Коридорът, който води към единичните килии и към женското отделение, излиза срещу печката, около която винаги има групи жандарми и надзиратели. Прозорчето — единственият изход за навън, което е осем стъпки над плочника, гледа към първия двор, пазен от часовите на външната врата на „Консиержри“. Никаква човешка сила не може да нападне дебелите стени. Освен това осъденият на смърт престъпник бива веднага облечен с усмирителна риза, която — както е известно, парализира движението на ръцете; второ, единият му крак е окован за леглото; и най-сетне, при него има доносчик, който го обслужва и пази. Подът на тази килия е постлан с дебели плочи, а светлината е толкова слаба, че едва можеш да видиш нещо.

Невъзможно е човек да не се почувствува смразен до кости, като влезе там, дори и в наши дни, макар че от седем години това помещение стои неизползувано вследствие на промените, въведени в Париж при изпълнението на съдебните присъди. Вижте престъпника, оставен сам в тази килия с угризенията на съвестта в тишината и в мрака — два източника на ужаса, — и се запитайте възможно ли е да не полудееш? Какъв организъм трябва да имаш, за да устоиш на такъв режим, към който усмирителната риза прибавя неподвижност и бездействие!

Обгърнал се в булото на пълно мълчание, Теодор Калви, който тогава бе на двадесет и седем години, издържаше вече два месеца на въздействието на този затвор и на непрекъснатия брътвеж на доносчика!… А ето и странният наказателен процес, в който корсиканецът бе получил смъртната си присъда. Макар че той е извънредно интересен, разказът ни ще бъде съвсем кратък.

Невъзможно е да се отклоняваме надълго от развръзката на едно вече и без това доста разширено повествование, което всъщност е интересно само заради Жак Колен — този своего рода гръбначен стълб, който със страшното си влияние свързва, така да се каже, „Дядо Горио“ с „Изгубени илюзии“ и „Изгубени илюзии“ с настоящия разказ. Въображението на читателя обаче ще доразвие по-нататък недоизказаното по въпроса, който в този момент дълбоко вълнуваше съдебните заседатели от състава, пред който Теодор Калви се бе явил. Ето защо от една седмица, откакто молбата на осъдения за помилване бе отхвърлена от касационния съд, господин дьо Гранвил продължаваше да се занимава с това дело и протакаше всеки ден заповедта за екзекуция; толкова много държеше той на това да успокои съдебните заседатели с изявлението, че на прага на смъртта осъденият е признал престъплението си.