Оноре Балзак - Величие и падение на куртизанките

„Начинът, по който той обрисува преди малко привързаността си към своя син (ако той наистина е негов син), ме кара да мисля, че е отишъл в дома на тази жена, за да отстрани някаква опасност; понеже не е допускал, че възглавницата на мъртвата е съхранявала завещанието й, взел е за сина си временно седемстотин и петдесетте хиляди франка!… Така се обяснява обещанието му да намери веднага тази сума. Господин дьо Рюбампре трябва да изясни за себе си и за правосъдието какво е гражданското състояние на баща му… Взел да ми обещава подкрепата на ордена си (неговия орден!), ако не разпитам Люсиен!…“

Той се спря на тази мисъл.

Както видяхме, съдия-следователят води следствието, както сам намери за добре. Той е свободен да проявява или да не проявява хитрост. Разпитът може да бъде много или нищо. В това се крие благоволението. Камюзо позвъни, разсилният се беше върнал. Той нареди да извикат господин Люсиен дьо Рюбампре, но наблегна никой да не го заговаря по пътя. Беше два часът следобед.

„Тук има някаква тайна — мислеше си съдията — и тази тайна трябва да е много важна. Съображението на моята «амфибия», която не е нито духовно лице, нито мирянин, нито каторжник, нито испанец, но която не иска от устата на протежето му да излезе някаква страшна тайна, е следното: «Поетът е слабохарактерен като жена; той не е като мен, своего рода Херкулес на хитростта, така че лесно ще му измъкнете нашата тайна!» Щом е така, ще узнаем всичко от невинния!…“

И той продължи да почуква по ръба на масата с ножа от слонова кост, а през това време писарят преписваше писмото на Естер. Колко странно се проявяват умствените ни способности! Камюзо приемаше за възможни всякакви престъпления, а отминаваше единственото, което арестуваният бе извършил — фалшифицираното завещание в полза на Люсиен. Нека хората, които завиждат на положението на съдиите, да си помислят за живота им, преминаващ в непрекъснати подозрения, и за мъките, наложени от самите тях на ума им (защото гражданските дела не са по-малко завързани от наказателните), и те тогава ще си кажат може би, че свещеникът и съдията носят еднакво тежък ярем, с едни и същи шипове от вътрешната страна. Впрочем всяка професия си има своята горчива чаша и своите китайски главоблъсканици.

Към два часа при господин Камюзо се яви Люсиен дьо Рюбампре, блед, разстроен, със зачервени и подути очи, с една дума, в състояние на отпадналост, което позволи на следователя да сравни естественото държане с притворното, истинския умиращ с театралния. Пътуването от „Консиержри“ до кабинета на следователя между двама стражари с един съдебен разсилен пред него бе довело отчаянието на Люсиен до връхната му точка. Поетът е така устроен, че предпочита да бъде изтезаван, но не и съден. Като видя това същество, тъй напълно лишено от нравствената сила, която внася колебание у следователя — и която така ярко се бе проявила преди малко у другия арестуван, — господин Камюзо изпита съжаление към такава лесна победа; презрението му помогна да нанесе решителните удари, а с това му вдъхна страшна вътрешна свобода, присъща на играча на кегли.

— Съвземете се, господин дьо Рюбампре, намирате се пред съдия, който по-скоро иска да поправи злото, причинено неволно от Темида чрез предварителен арест, за който няма основание. Вярвам, че сте невинен, така че незабавно ще бъдете пуснат на свобода. Ето и доказателството за вашата невинност. Това е едно писмо, задържано от портиерката ви по време на вашето отсъствие и донесено от нея преди малко. В смущението, причинено от нахлуването на полицията и от новината за арестуването ви във Фонтенбло, тази жена забравила за писмото, което е от госпожица Естер Гобсек… Четете!

Люсиен взе писмото, прочете го и се разплака. Той хълцаше и не можеше да каже нито дума. След четвърт час, през който едва успя да се съвземе, писарят му поднесе преписа от писмото и го замоли да подпише под думите: „Копие, сверено с оригинала, да се представи при първо поискване, докато трае следствието по процеса“ , предлагайки му да го свери с първообраза, но Люсиен естествено се позова на честната дума на Кокар.

— Господине — каза му съдията извънредно благодушно, — трудно е все пак да ви освободим, преди да изпълним нашите формалности и преди да сме ви задали няколко въпроса… Обръщам се към вас почти като към свидетел с молба да отговорите. Бих счел едва ли не за излишно да изтъквам на човек като вас, че тук клетвата да се каже цялата истина не е само обръщение към съвестта ви, но и необходимост при вашето положение, което за съвсем кратко време не е още изяснено. Каквато и да е, истината не може да има никакво въздействие над вас; лъжата обаче би могла да ви изправи пред наказателния съд, а мен ще принуди да ви изпратя отново в „Консиержри“, но ако отговорите откровено на въпросите ми, тази вечер ще си спите у вас и ще бъдете реабилитиран чрез едно такова съобщение във вестниците: „Арестуван вчера във Фонтенбло, господин дьо Рюбампре е бил освободен веднага след съвсем кратък разпит.“