Оноре Балзак - Величие и падение на куртизанките

— Да влезе! — каза той.

— Извинете, да прощавате, господине — каза вратарката, като се поклони едно подир друго на следователя и на абата. — Така бяхме разстроени, мъжът ми и аз, двата пъти, като идва полицията, че сме забравили в скрина едно писмо за господин Люсиен, а за него сме платили десет су, макар че е от Париж, защото е много тежко. Ще ми ги платите ли? Бог знае кога пак ще видим наемателите си!

— Раздавачът ли ви донесе това писмо? — запита Камюзо, след като разгледа много внимателно плика.

— Да, господине.

— Кокар, направете протокол за това изявление. Хайде, кажете си името, какво работите…

Камюзо накара портиерката да се закълне, после издиктува текста на протокола.

Докато тези формалности се извършваха, той разглеждаше марката, на която личаха часовете на прибирането на писмото от пощенската кутия и на изпращането му, а също и датата. Получено при Люсиен на другия ден след смъртта на Естер, това писмо бе без съмнение писано и пуснато в кутията в деня на катастрофата.

Сега читателят ще може да съди за изумлението на господин Камюзо, който четеше писмо, писано и подписано от онази, която Темида смяташе за жертва на престъпление.

Естер до Люсиен

„Понеделник, 13 май 1830

(Последният ми ден, десет часът сутринта)

Скъпи Люсиен, не ми остава и един час да живея. В единадесет часа ще бъда мъртва и ще умра, без да усетя болка. Платих петдесет хиляди франка за едно красиво малко черно манисто, в което има отрова; тя убива със светкавична бързина. Така че, сърненцето ми, ще можеш да си кажеш: «Моята малка Естер не се е мъчила…» Така е, ще се измъча само докато напиша тези няколко страници.

Това чудовище Нюсенжан, което ме купи така скъпо, макар да знаеше, че денят, в който ще му принадлежа, ще бъде последен за мене, си тръгна преди малко пиян като мечка. За пръв и последен път в живота си можах да сравня предишния си занаят на проститутка с живота на любеща жена и да поставя разцъфтяващата се до безкрайност нежност над ужаса от задължението, при което ти се ще да се унищожиш така, че да не остане място за целувка. Това отвращение ми бе необходимо, за да ми бъде сладка смъртта… Изкъпах се; бих искала да мога да извикам изповедника от манастира, където ме покръстиха, да му се изповядам, да пречистя душата си. Обаче доста много съм проституирала и това би било равнозначно на светотатство; освен това чувствувам, че плувам във водите на искрено разкаяние. Предавам се в ръцете на бога.

Но да оставим тези хленчения, искам до последния миг да си остана твоята Естер и да не те отегчавам с приказки за смъртта, за бъдещето и за добрия дядо господ, който няма да излезе толкова добър, ако и в другия живот ме измъчва, след като съм изпила толкова горчилки в този…

Пред мен е оня прекрасен твой портрет, който ти направи госпожа дьо Мирбел. Тази плочка от слонова кост ме тешеше, че не си при мен и сега, като ти пиша последните си мисли и ти описвам последните удари на сърцето си, я гледам с упоение. И портрета ще сложа в плика, защото не искам някой да го открадне или да го продаде. Само мисълта, че това, което е било моя радост, стои смесено с портрети на жени и офицери от времето на Империята или с китайски дрънкулки на витрината на някакъв търговец, ме кара да примирам. Разруши го, скъпи мой, тоя портрет, не го давай на никого… освен ако с него ще си върнеш сърцето на онази облечена в рокли дъска, на Клотилд дьо Гранлийо, която, като легнете да спите, ще ти направи синини, толкова са остри кокалите й… да, съгласна съм, така ще ти бъда пак полезна в нещичко, както и когато съм била жива. О, за да ти направя удоволствие или просто за да те разсмея, бих стояла пред разпалени въглища с ябълка в устата и бих ти я изпекла така!… Значи, смъртта ми все пак ще послужи за нещо… Ще тревожи семейството ти… О, аз не мога да разбера тази Клотилд! Да може да бъде твоя жена, да носи името ти, да не те напуска ни денем, ни нощем, да ти принадлежи… и да ти прави такива фасони! За такова нещо трябва да си от квартал Сен-Жермен и да нямаш и десет ливри месо по костите си…

Горкичкият ми Люсиен, скъпият ми несретен честолюбец, мисля си за твоето бъдеще! О, ти не един път ще съжаляваш за твоето бедно вярно куче, за онова добро момиче, което крадеше заради теб и би се оставило да го откарат и в наказателния съд, за да осигури щастието ти, чието единствено занимание бе да мисли как да те забавлява и да ти измисля нови развлечения; което те любеше с всяка частица на тялото си, бе твоята балерина , благославяше те с всеки свой поглед и цели шест години мисли изключително за теб; аз бях станала дотолкова твоя вещ, че просто се бях превърнала в дихание от твоята душа, тъй както светлината се излъчва от слънцето. Но тъй като нямах пари и честно име, уви, не мога да бъда твоя жена… Аз винаги съм се грижила за бъдещето ти, като съм ти давала всичко, което съм имала… Щом получиш това писмо, ела и вземи каквото намериш под възглавницата ми, защото нямам вяра в прислугата…