Оноре Балзак - Величие и падение на куртизанките

— Вие сте живели, госпожо, през 1818 и 1819 година в един семеен пансион, държан от някоя си госпожа Воке — каза съдията.

— Да, господине, там се запознах с господин Поаре, пенсионер, който ми стана съпруг и когото от една година гледам на легло… горкият човек! Много е болен… Ето защо не бих могла да отсъствувам дълго от къщи…

— Тогава в този пансион е имало и някой си Вотрен… — продължи следователят.

— А, господине, това е цяла история, той бе страшен каторжник…

— Помогнали сте за арестуването му…

— Това не е вярно…

— Намирате се пред правосъдието, внимавайте — каза съдията строго.

Госпожа Поаре не отговори.

— Напрегнете паметта си! — продължи Камюзо. — Спомняте ли си добре този човек?… Бихте ли го познали?

— Мисля, че да.

— Този ли е?… — запита съдията.

Госпожа Поаре сложи очилата си и загледа абат Карлос Ерера.

— Същите широки плещи, неговият ръст, но не… да… Господин съдия — каза тя, — ако мога да видя голи гърдите му, веднага бих го познала. (Виж „Дядо Горио“.)

Въпреки сериозността на задълженията им съдията и писарят му не можаха да удържат смеха си; Жак Колен също се развесели, но по-сдържано. Обвиняемият бе все още без редингота, който преди малко Биби-Люпен го бе накарал да съблече; по един знак на следователя той разтвори любезно ризата си.

— Това са неговите косми по гърдите; но са станали сиви, господин Вотрен! — възкликна госпожа Поаре.

— Какво ще отговорите на това? — запита съдията.

— Тя е луда — отвърна Жак Колен.

— Ах, божичко, дори и да имах някакво съмнение, защото лицето му не е същото, този глас ми стига, той ми се бе заканил… О! Това е неговият поглед…

— Агентът от съдебната полиция и тази жена не са могли да се споразумеят, за да кажат за вас едно и също нещо, защото нито той, нито тя ви бяха виждали — обърна се следователят към Жак Колен. — Как ще обясните всичко това?

— Правосъдието е допускало и по-големи грешки от тази да приеме показанията на жена, разпознаваща един мъж по космите на гърдите му, и подозренията на един полицейски агент — отвърна Жак Колен. — По гласа, погледа и ръста у мен откриват прилика с някакъв голям престъпник, но това е съвсем неясно. Що се отнася до спомените, които биха могли да докажат съсъществуването на връзки между госпожата и моя двойник, от които тя не се черви… вие сам им се смяхте. В интерес на истината, която аз искам да установя за себе си повече от вас, желаете ли да запитате госпожа… Фоа…

— Поаре.

— Поре (извинете, аз съм испанец)… спомня ли си кои хора са живели в този… как нарекохте този дом?

— Семеен пансион — отговори госпожа Поаре.

— Не знам какво е това — каза Жак Колен.

— Това е дом, където се обядва и вечеря с абонамент.

— Точно така — възкликна Камюзо и кимна благосклонно към Жак Колен, толкова бе поразен от очевидната искреност, с която му даваше възможност да се добере до някакъв резултат. — Опитайте се да си спомните абонатите на пансиона, които са били там по време на арестуването на Жак Колен.

— Там бяха господин дьо Растиняк, доктор Бианшон, дядо Горио… госпожица Тайфер…

— Добре — прекъсна я съдията, който не бе престанал да наблюдава Жак Колен, чието лице остана безстрастно. — Е, а този дядо Горио?

— Той почина — каза госпожа Поаре.

— Господине — забеляза Жак Колен, — много пъти съм срещал в дома на Люсиен един господин дьо Растиняк, приятел на госпожа дьо Нюсенжан, мисля, и ако става дума за същия, той никога не ме е вземал за каторжника, с когото искат да ме смесят…

— Господин дьо Растиняк и доктор Бианшон имат и двамата такова обществено положение, че ако показанията им са във ваша полза, ще ми бъдат достатъчни, за да ви освободя. Кокар, пригответе призовки за тях! — нареди съдията.

За няколко минути формалностите около показанията на госпожа Поаре бяха приключени. Кокар й прочете протокола и тя го подписа; обвиняемият обаче отказа да го подпише, позовавайки се на незнанието си на процедурата на френското правосъдие.

— Достатъчно за днес — каза господин Камюзо, — вие сигурно трябва да похапнете, ще наредя да ви върнат в „Консиержри“.

— Уви! Много ми е лошо, за да мога да ям — отвърна Жак Колен.

Камюзо желаеше връщането на Жак Колен да съвпадне с часа на разходката на арестуваните; той обаче искаше също да получи от директора на „Консиержри“ отговор на нареждането, изпратено сутринта, затова позвъни, за да изпрати разсилния си. Разсилният влезе и каза, че вратарката от дома на улица Малаке трябвало да му предаде нещо важно за господин Люсиен дьо Рюбампре. Това събитие бе от такова значение, че Камюзо забрави намерението си.