Оноре Балзак - Величие и падение на куртизанките

„При краткия разпит — мислеше си той — аз се преструвах на испанец, който говори лошо френски, иска да види посланика си, позовава се на дипломатически привилегии и не разбира нищо от онова, което го питат; подчертах всичко това с прилошавания, с въздишки, проточих някои моменти, с една дума, преметнах ги всякак, уж че умирам. Да си останем на същия терен. Документите ми са редовни. Двамата с Азѝ ще лапнем тоя господин Камюзо, той не е много умен. Да помислим обаче за Люсиен, трябва да му повдигнем самочувствието, трябва на всяка цена да се свържа с това момче и да му кажа как да се държи, иначе той ще се предаде, ще предаде и мен и всичко ще провали!… Трябва да го напомпам преди разпита му. А освен това ми трябват и свидетели, които да поддържат духовното ми звание!“

Такова бе физическото и нравствено състояние на двамата затворени, чиято участ зависеше сега от господин Камюзо, следовател в Първа съдебна инстанция в департамента Сена и за известно време, определено с наказателния кодекс, върховен съдник на най-малките подробности в тяхното съществуване. Защото само той можеше да разреши на свещеника или лекаря на „Консиержри“, или на когото и да било друг, да се срещне с тях.

Никаква човешка сила, нито кралят, нито пазителят на държавния печат, та дори и министър-председателят не могат да посегнат на властта на съдия-следователя; нищо не може да го спре, нито да му заповядва. Той е властник, подчиняващ се единствено на своята съвест и на закона. Днес, когато философи, филантропи и публицисти непрекъснато се занимават с въпроса как да се намалят всички обществени влияния, правата, дадени от нашите закони на следователите, са станали предмет на нападки, а тези нападки са станали още по-силни и поради обстоятелството, че намират оправдание в посочените права, които — нека признаем — надминават всякакви граници. И все пак за всеки разумен човек тази власт трябва да остане ненакърнима; в известни случаи упражняването й може да бъде смекчено с широко прилагане на пускане под гаранция; обаче и без това вече доста разклатената обществена сграда би била заплашена от срутване поради неразбирането и слабостите на съдебните заседатели (върховен и най-важен съдебен организъм, който би трябвало да бъде поверен само на избрани хора с авторитет), ако се преломеше този стълб, който поддържа цялото ни наказателно право. Правото на арестуване е един от страшните и все пак необходими негови атрибути, а произтичащата от това опасност за обществото се уравновесява чрез голямото им значение. Впрочем недоверието към съдебните инстанции е начало на обществено разложение; разрушете тази институция, устройте я на други основи, поискайте, както преди революцията, огромни материални гаранции за съдебните служители, обаче вярвайте в тях; не я изграждайте по образ и подобие на обществото, за да я обиждате. Днес съдебният служител, комуто плащат като на другите чиновници, в повечето случаи е беден; вместо някогашното достойнство той е възприел надменност, непоносима за всички, които са му станали равни; защото високомерието е достойнство, на което липсват опорни точки. Там се корени порочното в днешната съдебна институция. Ако Франция беше разделена на десет съдебни района, съдебните служители биха могли да бъдат поставени на по-високо равнище, като им се изисква голямо имотно състояние, което става невъзможно при двадесет и шест района. Единственото реално подобрение, което може да се иска от следователя при упражняването на правата му, е да се преустроят затворите за арестувани. Предварителният затвор не би трябвало да внася никакви промени в привичките на хората. В Париж тези затвори би трябвало да бъдат строени, мебелирани и подредени така, че да изменят коренно представите на обществото за положението на арестувания. Законът е добър, той е необходим, но приложението му е лошо, а за законите се съди по начина, по който те се изпълняват. Общественото мнение във Франция порицава подследствените и реабилитира хората, подучили присъда, по силата на някакво необяснимо противоречие. Може би това да е плод на психологията на французина, който по същността си е устроен бунтовно. Тази непоследователност на парижаните бе една от причините, допринесли за катастрофалния завършек на настоящата драма; както ще се види по-нататък, тя бе и една от най-важните. За да бъде посветен в ужасните сцени, разиграващи се в кабинета на следователя; за да разбере положението и на двете воюващи страни — подследствените и правосъдието, — чиято борба е първите да запазят една тайна от желанието на следователя (сполучливо наречен любопитен на затворнически език) да я разкрие, човек никога не трябва да забравя, че поставените в отделна килия подследствени не знаят какво говорят седемте или осем категории, съставляващи обществото, нито онова, което знае полицията или правосъдието, нито малкото, писано по вестниците за обстоятелствата, при които е станало престъплението. Ето защо да осведомиш арестувания, както Азѝ съобщи на Жак Колен за задържането на Люсиен, е все едно да хвърлиш въже на давещия се. Ще видим как поради тази причина ще пропадне един опит, който, ако не беше това съобщение, сигурно би погубил каторжника. Сега, като изяснихме тези неща, и най-неподатливите на вълнение ще останат ужасени от онова, което пораждат следните три причини за страх: затварянето в отделна килия, тишината и угризението на съвестта.