Ектор Мало - Малкият моряк

Тази смърт, тази обич на майка към син, тази борба с агонията, това отчаяние подействаха на ума и сърцето ми така, както нито молбите на Диелет, нито корабокрушението на „Ориноко“.

Моята майка също можеше да умре, докато аз бях далеч от нея. За първи път разбрах и почувствах това.

Не спах цялата нощ. Тази мисъл ме притискаше, задушаваше ме. „Амазонка“ тръгваше след петнадесет дни, корабът от Онфльор тръгваше сутринта в пет часа. Приключенският дух и страхът от чичо ми ме тласкаха към морето. Мисълта за майка ми ме привързваше към Порт Дийо. В края на краищата чичо ми нямаше да ме изяде. Бях успял да се защитя срещу глада, срещу студа, срещу бурята, смело щях да се защитя и срещу чичо си. Ако мама не искаше да ставам моряк, тя си имаше основания за това.

Имах ли право аз да бягам без нейно съгласие? Нямаше ли да ми се сърди тя, когато се върна? А ако не се върнех, кой щеше да се погрижи за нея, когато нямаше да може вече да работи? В четири часа станах и стегнах вързопа си. В четири и половина се качих на кораба от Онфльор, в пет часа напуснах Хавър и тридесет и шест часа по-късно забелязах първите къщи на Порт Дийо.

Тръгнах през степта, ще рече по същия път, по който бях минал с Диелет. Но времето беше напреднало и всичко се беше променило. Тревата зеленееше, жълтугите цъфтяха и в мъха над рововете се виждаха теменужки, които също започваха да цъфтят. След топлия ден от земята и от растенията лъхаше миризма, която разширяваше дробовете и възбуждаше сърцето.

Никога не се бях чувствал така щастлив, така радостен!

Как щеше да ме прегърне мама!

Стигнал до нашата ограда, веднага скочих върху стръмнината. На двадесет крачки пред мен Диелет събираше кърпи, прострени на едно въже.

— Диелет!

Тя се обърна към посоката, откъдето идеше гласът ми, но не можа да ме види, защото оградата ме скриваше.

Тогава забелязах, че беше в черно, в пълен траур.

Защо в траур? И за кого?

Един вик се изтръгна от мен:

— Мама!

Но преди Диелет да успее да ми отговори, майка ми се появи на прага на къщата и аз се успокоих.

В същото време зад нея се показа висок старец с бяла брада. Беше господин дьо Биорел. Той при майка ми! Не знам какво стана с мен. Помислих, че виждам два призрака.

За щастие това беше само за миг.

— Какво има Диелет? — попита господин дьо Биорел.

Той говореше, беше жив. Не се мамех. Строших плета и минах през жълтугите. Каква радост!

Когато първото вълнение отчасти премина, трябваше да им разкажа приключенията си след раздялата ми с Диелет. Но аз толкова бързах да узная как умрелият господин дьо Биорел можеше да бъде жив, съвършено жив, тук, пред нас, че разказах всичко с няколко думи.

Историята на господин дьо Биорел беше от най-простите.

Връщайки се от остров Трюн при силен вятър, лодката му се обърнала. Той успял да възседне като кон кила и в това положение бил прибран от един тримачтов кораб, който пътувал от Хавър за Сан Франциско. Капитанът на този кораб, който беше имал човечността да пусне лодка в морето, за да го спаси, не се съгласил да се отбие в някое пристанище, за да го свали, и господин дьо Биорел, волю-неволю, се беше отправил към Калифорния. Ако не срещнели кораб, който да го върне в родината, това значело пътуване от пет до шест месеца. Такъв щастлив случай не се оказал. На нос Хорн той пуснал за нас едно писмо в кутията, която мореплавателите били устроили на остров Огнена земя, но това писмо тъй и не е стигнало до Франция. След като пристигнал в Сан Франциско, той прекосил Америка, минавайки през прериите, и се завърнал само преди два месеца.

Аз не станах моряк.

Индийският ми чичо бил умрял. Траурът бил за него. Той беше оставил голямо богатство, което замогваше всичките му наследници.

Господин дьо Биорел пожела да ме вземе отново при себе си, за да се продължи образованието ми. Що се отнася до Диелет, тя влезе в пансион. Дали се е възползвала от уроците, които е получила там, дали е станала достойна жена и добра майка, ще прецените сами, когато след малко тя се върне с децата си, с нашите две бебета, момченце и момиченце, които обичат господин дьо Биорел като свой дядо. Всеки ден те отиват да го посетят на скалата Гант.

Аз самият не мореплавателствах, но запазих страстта си към всичко, което имаше връзка с морето. От тридесетте кораба, които всяка година Порт Дийо изпраща за риболова в Нова Земя, шест ми принадлежат.

Майка ми не напусна Порт Дийо и още живее в нашата къща. На два пъти преустройвах руфа, та всичко да остане, както си беше. Картината, която виждате, представлява именно нашата къща. Тя е от Люсиен Ардел, който стана наш приятел. Всяка година той идва да прекара два месеца у нас и въпреки усилията му, не можа да намери в околността полицай, който да го арестува.