Ектор Мало - Малкият моряк

Сега тя ни помоли да почистим малко и да подредим. Пожела също така да отворим прозореца и тъй като сестра й отказваше от страх да не се влоши положението й, тя настоя:

— За мен това няма значение, а не искам да дъха на болест, когато той пристигне.

Кога щеше да пристигне той? Времето не се променяше — все още цареше това пълно затишие, без ни най-малък ветрец, който да подкара „Нистрия“.

В търговските пристанища винаги се съобщава кои кораби са се появили в околностите. За Хавър сигналите се даваха от нос Ев, в града ги повтаряха и веднага ги обявяваха. Тя ме попита дали не бих отишъл да прочета съобщенията. Разбира се, дори на ум не ми мина да откажа и час по час аз отивах до улица „Орлеан“, където се намираше тогава бюрото на осигурителното дружество, получаващо сигналите. Но никакъв кораб не се появи при това мъртво затишие, защото всички бяха задържани на входа на Ламанша.

Хазайката ми не се обезсърчи и когато настъпи вечерта, накара ни да преместим леглото й до прозореца. На покрива на отсрещната къща имаше голям ветропоказател. Каза ни, че искала постоянно да бъде пред очите й, защото предчувствала, че вятърът ще се промени. При друг случай това би ни разсмяло, защото на синьото небе, осветено от пълнолунието, ветропоказателят се открояваше чер и неподвижен, като споен с оста.

Сестра й, която беше останала да бди над нея, ме изпрати да си легна. През нощта се събудих от шум, какъвто още не бях чувал, откакто живеех в малката стаичка. Беше нещо като скърцане. Станах; стенейки, ветропоказателят се въртеше около желязната ос. Беше вятърът.

Излязох на улицата и отидох до вълнолома. Морето започваше да шуми. Свеж вятър подухваше от север; един митничар, с когото заприказвах, ми каза, че ще се усили още и вероятно ще се обърне на запад.

Върнах се вкъщи да занеса добрата новина, защото вятър от запад значеше, че „Нистрия“ ще бъде в Хавър през деня или надвечер с прилива.

— Виждаш ли, че бях права — ми каза тя. — Уверена бях, че вятърът ще се промени. Ах, добър е господ!

Сестра й ми каза, че през нощта не спала. Стояла неподвижно, с очи, устремени във ветропоказателя, произнасяйки само едни и същи думи.

— В колко часа е приливът?

Пожела да пийне малко вода. Лекарят беше казал, че може да й се дава всичко, каквото пожелае. Едва пое една глътка, дишайки трудно и шумно — толкова беше слаба.

— Това ще ме крепи дотогава — каза тя.

После обърна поглед към ветропоказателя и повече не продума. Само от време на време прошепваше:

— Бедният Жан, бедният Жан!

Жан беше синът й. Когато небето започна да просветва, тя ме извика до леглото си и ми каза:

— Ще отидеш при месаря и ще му поискаш три либри месо за варено, от най-хубавото. Ще купиш и зеле.

— Зелето не е добро за теб — каза сестра й.

— За Жан е! Той го обича и много време не е ял. Вземи, ето пари!

И тя с мъка извади изпод възглавницата си една монета от сто су.

На сутринта дойде лекарят. Каза ни, че никога не е виждал такава твърдост срещу смъртта, че тя живее само благодарение на волята и надеждите, че щом е издържала дотук, вероятно ще издържи и до вечерта. Надали щеше да умре преди отлива.

Изтичах на улица „Орлеан“ веднага щом дойде време за отваряне на бюрото. Започнаха да обявяват кораби, но „Нистрия“ не беше между тях. От осем часа сутринта до три часа следобед отидох двадесет пъти до улица „Орлеан“. Най-после в три часа прочетох на обявата: „Нистрия, идващ от Калкута“.

Беше крайно време да занеса добрата новина, защото болната отиваше на зле и разочарованието, че не можа да види сина си при утринния прилив, й причини гибелен удар. Като разбра, че „Нистрия“ вече иде, тя се оживи.

— В колко часа е приливът? — попита ме хазайката.

— В шест часа.

— Вярвам, че ще доживея дотогава — и поиска малко вино.

Отидох на вълнолома.

Виждаха се повече от двадесет кораба, които лъкатушеха, очаквайки прилива. В четири часа тези, които не газеха на дълбоко, започнаха да влизат. Но „Нистрия“ беше с голяма водоизместимост и потегли към входа едва в пет.

Изтичах вкъщи. Нямаше нужда да говоря.

— Влезе ли?

— Влиза.

— Нагласи ме! — каза тя на сестра си и накара да я подпрат с възглавници. Само очите й още горяха, но устните й бяха обезцветени.

След четвърт час перилата на стълбите се разклатиха, като че ли някой ги вадеше. Беше синът й. Тя намери сили да се повдигне и да го обгърне с ръцете си.

Почина вечерта в единадесет часа, при отлива, както беше казал лекарят.