Ектор Мало - Малкият моряк

Бях спасен, но силите ми бяха така изчерпани, че загубих съзнание.

Моят приятел Тюрк ме накара да дойда на себе си, ближейки лицето ми. Очите му блестяха и имаше вид, като че ли ми казваше: „Бъди доволен, отървахме се“. Седнах и забелязах митничаря и селяните, които идеха по брега.

„Ориноко“ бе изхвърлен на изток от нос Леви и на четири или пет мили от Шербург.

Селяните, които бяха дошли да ми помогнат, ме заведоха във Ферманвил, най-близкото село, и ме настаниха при свещеника.

Бях така жестоко разтърсен от вълненията и умората, че спах непробудно повече от двадесет часа. Мисля, че Тюрк и аз бихме спали и сто години, както спящата красавица, ако комисарят от мореплаването и агентите от осигурителното дружество не бяха дошли да ни обезпокоят. Трябваше да се явя пред тях и да им разкажа всичко, което се беше случило след заминаването от Хавър до деня, в който „Ориноко“ беше заседнал. Наложи се също да разкажа как и защо съм бил в сандъка. Реших се не без известен страх. Трябваше да призная истината, колкото и невероятна да беше тя, и каквито и последици да имаше.

Последва това, че се наложи да отида в Хавър, при собственика на „Ориноко“. Три дни по-късно ме качиха на кораба „Колибри“ в Шербург и същата вечер пристигнах в Хавър.

Там моята история беше вече известна, вестниците я бяха описали, а аз бях нещо като герой или поне предмет на любопитство. Когато се появих горе на стълбата на „Колибри“, на кея имаше тълпа хора, които сочеха с пръст Тюрк и мен, викайки: „Ето ги, ето ги!“.

В Хавър научих, че екипажът на „Ориноко“ не бе загинал — бил прибран в открито море от английския кораб „Саухтямптън“, който го върнал в отечеството. Колкото до бедния Херман, той бил изхвърлен в морето при сблъскването и било поради това, че не знаел да плува, било защото бил вече убит или ранен от парчетата на мачтите, които го били повлекли, той не се показал отново. Това обясняваше защо не беше дошъл да ме освободи.

Изглежда, че моят разказ беше твърде тежко показание срещу капитана. Застрахователите казаха, че ако той не бил напуснал кораба, можел да го спаси. Щом едно дете съумяло да го доведе до брега, екипажът с положителност щял да го вкара в пристанището. Въпросът се разискваше. В Хавър говореха само за това и ме разпитваха от всички страни.

По същото време в театъра се играеше „Корабокрушението на Медузата“ и на директора му беше хрумнало да ме направи участник в пиесата, давайки първото представление в моя полза. Връщаха хора от вратата. Бяха ми поверили, разбира се, нямата роля на юнгата. Когато се появих на сцената заедно с Тюрк, публиката така ни аплодира, че артистите бяха принудени да спрат. Всичките лорнети бяха насочени към мен и аз глупаво започвах да вярвам, че наистина съм важна личност. Може и Тюрк да си е мислил същото.

Като извадиха от прихода разноските по представлението (а директорът едва ли се беше ограничавал, пресмятайки ги), то ми донесе двеста франка. Пиесата се игра още осем пъти и всеки път ми носеше по пет франка. Така събрах общата сума от двеста и четиридесет франка, ще рече цяло състояние.

Реших да употребя голяма част от тях, за да си купя екип, защото страстта ми към морето и ужасът от чичо ми бяха издържали на всичко. Изоставен на „Ориноко“, люлян от бурята, изхвърлен на брега, ще рече почти обречен на смърт, неведнъж изпадах, признавам си, в тъжни размисли и съдбата на онези, които си живееха спокойно под собствения покрив, ми изглеждаше тогава по-завидна от тази на моряка. Но стъпил отново на краката си, страховете ми се изпариха така, както водата, намокрила дрехите ми, се изпаряваше с първия слънчев лъч. И когато пристигнах в Хавър, отново мислех само за това как да намеря кораб, на който да ме вземат като юнга.

Наемодателят на „Ориноко“ беше уредил да ме приемат на един друг от неговите кораби — „Амазонка“ — и тези пари тъкмо ми стигаха да си купя необходимите за пътуването неща.

Вие си спомняте навярно, че при срещата ми с нещастния Херман той ме заведе да спя у него. Това „у него“ беше малка тъмна стаичка в дъното на един двор при кея на Казармите. Върнах се отново там. Хазайката се съгласи да ми я даде под наем като ме предупреди, че няма да може да ми готви, защото била болна. Но това не ме тревожеше, защото въпросът за храната беше за мен второстепенен и дори не съществуваше, когато бях обезпечен с парче хляб.

Хазайката беше прекрасна жена. Макар че едва се движеше, тя ми правеше всякакъв вид услуги и добрини, които ми напомняха за родната къща. Вдовица, още млада, тя имаше син, с две години по-голям от мен, който беше по море. Бил заминал преди осем месеца за Индия и връщането на кораба му „Нистрия“ се очакваше всеки ден.