Ектор Мало - Малкият моряк

Между нея и майка ми нямаше само далечното сходство на положението им: и тя като мама ненавиждаше морето. Мъжът й умрял от жълта треска далеч от нея, в Сан Доминго, и тя ужасно се измъчваше от това, че синът й беше пожелал да тръгне по море. Единствена утеха й беше надеждата, че това първо пътуване, което се оказало много мъчително на отиване, щеше да го отвърне от занаята и че той щеше да се завърне, решен да остане на сушата.

С какво нетърпение го очакваше тя! Всеки път, когато се връщах от вълнолома, където прекарвах почти целия ден, тя искаше да знае какво е времето, какъв е вятърът, дали са пристигнали много кораби.

Пътуването до Индия е много дълго, несигурно, пълно с изненади и „Нистрия“ можеше да пристигне днес, утре, след петнадесет дни, след месец, както и всеки друг ден.

Бях живял у тях малко повече от седмица, когато болестта й обезпокоително се влоши. Съседките, които идваха да я навестяват и да се погрижат за нея, ми казаха, че се намирала в опасност и че лекарят не поемал повече отговорност. Действително тя отслабваше все повече и повече, беше много бледа, почти без глас и когато влизах в стаята й, за да й кажа какво е морето, и я погледнех в леглото, изпитвах нещо като чувство на страх.

След бурята, която преживяхме и която погуби „Ориноко“, времето се беше оправило. Морето беше тихо, както през най-хубавите дни на лятото. Цареше пълно затишие, необичайно за това годишно време.

Безветрието я отчайваше и всеки път, когато, влизайки, повтарях това, което й бях съобщил предния ден:

— Няма вятър — или — слаб ветрец от изток.

Тя поклащаше лекичко глава и казваше:

— Господ ми се сърди. Ще умра, без да го прегърна.

Тогава съседките или приятелките, които бяха там, й се скарваха, че мисли за смъртта, и се опитваха да я успокоят с всевъзможните лъжи, които се измислят за опасно болните. Но те не я убеждаваха и тя непрекъснато повтаряше:

— Няма съмнение, не ще го видя вече!

Очите й се изпълваха със сълзи, от което се доплакваше и на другите. Аз не си давах добре сметка за състоянието й, но от това, което чувах да се говори, разбрах, че то беше безнадеждно, и не смеех да вляза, преди предварително да съм попитал как е тя.

Една сутрин, беше вторник, бях ходил да видя пристигането на корабите и се връщах да закуся. Стигайки преди съседката, от която обикновено се осведомявах за нея, тя ми направи знак да вляза.

— Лекарят дойде.

— Е, и?

— Каза, че няма да изкара деня.

Не смеех да се кача по стълбите, но най-после се реших и си свалих обувките, за да не вдигам шум. Но когато минавах пред вратата й, тя позна стъпките ми.

— Ромен! — извика ме слаб глас.

Влязох. Една от сестрите й, която не я напускаше, беше до нея. Тя ми посочи къде да седна, но болната ме повика до леглото си, погледна ме безмълвно и аз я разбрах.

— Все същото време.

— Няма ли вятър?

— Не!

— Кои кораби?

— Риболовни лодки, корабите от Сена и параходът от Лисабон.

Едва бях изрекъл тези думи, когато вратата живо се отвори и влезе мъжът на сестра й, който работеше на пристанището. Изглеждаше развълнуван.

— Параходът от Лисабон пристигна — каза той.

— Да, Ромен току-що ни съобщи.

Тя каза това небрежно, но същевременно очите й срещнаха очите на зет й и видя, че в тях имаше нещо необичайно.

— Божичко! — извика болната.

— Е, да, има новина. Срещнали кораба „Нистрия“ при остров Сен. На борда всичко било добре.

Тя лежеше простряна на леглото си, така бледа и слаба, че човек можеше да я помисли почти умряла. После се повдигна на ръката си.

— Боже мой! Боже мой! — каза тя и очите й се оживиха. Кръв обагри лицето й.

Пожела да й бъде обяснено колко време беше необходимо на кораба „Нистрия“ да дойде от остров Сен до Хавър. Това беше доста трудно: два дни при благоприятен вятър; шест до осем дни, ако вятърът не бъде благоприятен. Но параходът от Лисабон беше взел разстоянието за тридесет часа, следователно „Нистрия“ можеше да пристигне и утре.

Изпрати да потърсят лекаря.

— Трябва да живея дотогава — каза тя, — бог не ще позволи да умра, преди да съм го прегърнала.

Силите й се бяха възвърнали, а с тях разсъдъкът и енергията. Като я видя, лекарят не искаше да повярва на чудото.

Къщата й беше дом на бедни хора. Помещението, в което лежеше, служеше едновременно за кухня и за стая. Не беше чудно, че след петнадесетдневно боледуване то беше в безредие, затрупано от хиляди предмети, съдове, чаши с варени билки и стъкленици, потънали в прах. Откровено казано, нямаше кой да се грижи за болната — само няколко приятелки, съседки и сестра й, но те идваха за няколко часа и бързаха да се върнат у дома си, където ги чакаше работата им или децата.