Алфред Шклярски - Томек при изворите на Амазонка

Този бял човек беше приятел на всички добри хора. Той не позволил индианците яхуа да се гаврят с душата на младия Никсън и затова взел главата му от тях. После откупил от плен индианците субео, отвлечени от лагера при Путумайо. Сам платил за тях и не ги накарал да му работят за това. Мъжественият Хабоку искал да го придружи в преследването на белите убийци. Но благородният бял човек му заповядал да се върне при своите. Не искал да излага на опасност индианеца. Така постъпва само истински приятел.

Хабоку изпълни волята на белия приятел на индианците субео. Върна се в селцето и се ожени, а ето че сега идват белите приятели на сеньор Смуга и казват: Хабоку, ти си смел, можеш да откриваш следи на хора и животни, ела с нас да търсим сеньор Смуга. Какво трябва да отговори Хабоку? Индианецът не изоставя приятеля си в беда. Съветът на възрастните от рода реши: Хабоку да отиде на експедицията с белите и други индианци да отидат също. Хората от нашето племе желаят отново да видят при себе си своя бял приятел.

Много зарадван, Томек произнесе дълга цветиста реч, в която от името на Смуга благодари на индианците субео за помощта, която оказват на експедицията. После говори Уилсън, а след него Хабоку. Оказа се, че жената на Хабоку била решила да придружава мъжа си на експедицията. Томек и Новицки дори се зарадваха на това, защото младата индианка можеше да бъде много полезна на Сали и Наташа.

След речите обсъдиха условията за заплащането на индианците, които щяха да участвуват в експедицията. Пазарлъците се проточиха до обяд, а след това старейшината на рода покани гостите на прощална гощавка, която щеше да се състои на другия ден към залез слънце.

Белите гости на драго сърце участвуваха в подготовката на прощалното угощение. Капитан Новицки отиде с Хабоку на лов, а Уилсън излезе с лодка за риба. Томек пък остана в селцето, за да наглежда оставения в палатката багаж.

Според думите на Уилсън индианците от племето субео се придържали към твърде своеобразно разграничение на личната собственост. Те признавали общо две и дори три вида собственост. На цялата общност принадлежали предметите, изработени от старейшината на рода или от жена му и предназначени за общо ползване, а именно: голямата лодка, побираща петнадесетина души, големите съдове за чича, пещите за маниока, пресата за захарна тръстика и пейките за гости. Предметите, използувани при церемониите, и музикалните инструменти в значително по-малка степен представлявали обществена собственост. Затова пък напълно лична собственост били домашната покъщнина, лодките, оръжието, дрънкулките, украшенията, дрехите и стоките, купувани от европейците. Освен това индианците субео не се стеснявали много да вземат нещата на другите дори без тяхно знание. Затова именно Томек трябваше да пази палатката.

Той не се оплакваше от принудителното оставане в лагера, защото имаше възможност да направи различни наблюдения. Басейните на реките Амазонка и Ориноко от етнографско гледище все още бяха непозната земя. Толкова малко се знаеше за изконните жители на саваните и тропическите лесове в Южна Америка, а същевременно много напълно неизвестни индиански племена измираха едва ли не с всеки изминат ден. Освен това някои племена се пренасяха от първоначалната си територия и загубваха самобитната си култура, като се сливаха с други племена. Многобройните реки улесняваха далечните пътувания на коренните жители на тропическата джунгла. Поради това в огромния басейн на Амазонка се откриваха следи от обичаи и езици, характерни за дори много отдалечени области. Горските индианци навсякъде намираха подобен климат, флора и фауна, както и типичния за тази природа начин на живот — речен и горски. Лесното пътуване и сходните жизнени условия представляваха основата, върху която се формираха всички амазонски култури, а широко разпространеното градинско отглеждане на маниоката и магьосничеството им придаваха еднороден характер.

Томек съзнаваше какъв рядък случай му се е паднал и бързаше да види как живеят индианците субео. Веднага забеляза, че родителите се отнасят различно към момичетата и момчетата. Дъщерите бяха момичета за всичко на майките си. Сутрин отиваха с тях на нивичките с маниока и през цялото време се намираха под техния зорък и суров поглед. После момичетата трябваше да помагат в домакинската работа.

Синовете бяха любимците на майките. Момчетата от шест до петнадесет години се организираха в групи, всяка от тях си избираше главатар. На централния площад пред малоката те си играеха, като ходеха на кокили, или плетяха от влакна змии, с които „се захапваха“. Момчешките групи сами си намираха храна, къпеха се в реката и скитаха из гората. Понякога се включваха в песните и танците или дори участвуваха в обредите на възрастните мъже. Родителите никога не се караха на децата, ако те загубеха нещо, тъй като индианците субео смятаха, че отправянето на упреци е белег на лошо възпитание.