Алфред Шклярски - Томек при изворите на Амазонка

— Боа тарде, сеньор! — повтори.

— Боа тарде, сеньор Смуга! — неуверено измънка метисът. — Какво искате от мене?

— Не обичам, когато някой, щом ме види, се хваща за ножа. Заповядай на твоя телохранител да стои спокойно или скоро ще загубиш един юнак!

Алвареш подхвърли няколко думи на местното наречие. Ръката на индианеца се отпусна на масичката.

— Не удрям без предупреждение — подхвана Смуга. — Затова съм дошъл тук. Лагерът ни при Путумайо е бил нападнат и е извършено убийство. Утре отивам там, за да проверя дали предположенията ми са правилни. Когато получа доказателство, един от нас ще загине. Пази се, Алвареш!

Смуга се обърна и двамата с Никсън бавно излязоха на улицата. След тях напуснаха кръчмата Уилсън и Збишек.

Десет дни изминаха, откак Смуга беше пристигнал в опустошения лагер край Рио Путумайо. През цялото време Смуга се занимаваше с търпеливо разследване, за да открие кой е извършил нападението. Това не беше лесна задача. Изминалите няколко седмици след нападението бяха заличили почти всички следи. От четиримата капангаши бе оцелял единствено метисът Матеу, но от него малко можеше да се научи. Както твърдеше, той се събудил от шума на битката и избягал в гората, като видял тримата си другари, набучени със стрели от нападателите. Петнадесетина събирачи на каучук от племете субео също успели да се спасят от ръката на палачите. Наистина сега се върнаха в лагера, но и те малко можеха да кажат.

Беше ранна утрин. Смуга приседна на един пън в края на поляната. Замислено следеше с очи сновящите индианци, които строяха нова барака. Снажният Матеу им вадеше душата да работят по-бързо и често ги заплашваше с тежкия кожен камшик. Почиваха само през най-горещите часове на деня. Благодарение на това до бараката, в която бе настанена администрацията, вече се изправяше възстановеният склад за каучук. Сега довършваха помещенията за серингейрошите и техните семейства.

Още от зори Никсън и Уилсън седяха в бараката на администрацията. Обсъждаха по какъв начин да се заплаща и доставя събраният каучук. След трагичната смърт на племенника си Никсън повери на Уилсън ръководството на лагера край Рио Путумайо. Експлоатацията на каучука можеше да се възобнови всеки ден, тъй като към шепата оцелели след нападението сега бяха придадени и част от работниците от лагера при река Япура.

Смуга бавно пухкаше дим от лулата и наблюдаваше работещите. В същото време размишляваше за нищожните резултати от следствието. Само едно беше несъмнено — че нападателите са били индианци от племето яхуа. Кои са били обаче съпровождащите ги бели водачи? Дали наистина ги е изпратил Педру Алвареш? Защо нападението е станало в отсъствието на прозорливия Уилсън, който впрочем много рядко оставяше сам в лагера неопитния Никсън? Смуга продължаваше безуспешно да търси отговор на измъчващите го въпроси. Обезсърчен, той бръкна в джоба си да извади кутийката е тютюн, за да си напълни отново лулата. В същия миг му се стори, че някой го гледа. Веднага обърна глава. Под сянката на огромния палисандър видя да се спотайва едно бронзово-маслинено индианче с гъсти черни коси, равно отрязани около главата. Щом зърна насърчителната усмивка на лицето на Смуга, момчето веднага се приближи към него.

— Какво ще кажеш, Малък следотърсачо? — заприказва го на португалски пътешественикът.

— Сеньор, край реката много капибара 24 24 Капибара или водно свинче , спадащо към семейство Caviidae, в което влизат добре известното ни морско свинче и марата — е едно от най-интересните тропически животни. На вид прилича на заек със значително по-дълги крака и по-къси, заоблени уши. Капибарата (от индианското каапи-уара, т.е. жител на тревите) има къси уши, цепната горна устна, а пръстите на четирите й крака са съединени с плавателна ципа. Живее в Южна Америка от Ориноко до Ла Плата и от Атлантическия океан чак до предпланините на Андите. Обитава главно горските гъсталаци край водните басейни. Нощем излиза на открито да си търси храна; често нанася щети на плантациите, опустошавайки царевицата, дините и захарната, тръстика. Размножава се целогодишно. .

— Виждам, че ти се иска да идеш на лов! — каза Смуга.

— Сим, сеньор! Вземи пушката, ще те заведа!

Смуга поразмисли малко. Този дивеч не беше много съблазнителен. Само индианците и негрите ядяха месото на по-старите капибари. Единствено филето на младите екземпляри беше вкусно. Смуга незабелязано хвърли поглед към момчето, което го гледаше очаквателно. Родителите на индианчето бяха отвлечени в робство при нападението. То самото бе оцеляло, понеже се скрило в съборената колиба. Нямаше къде да отиде, затова остана в лагера. Откак Смуга дойде на Рио Путумайо, то го следваше като сянка. С инстинкта си на дете на природата угаждаше в белия пътешественик справедлив човек, който винаги застава в защита на онеправданите. Опитният Смуга разбираше, че осиротялото момче търси при него помощ и приятелство. Малкият умираше да ходи на лов и непрекъснато скиташе из гората, търсейки следи от дивеч. Можеше ли сега да му откаже това малко развлечение?