Алфред Шклярски - Томек при изворите на Амазонка

Смуга прекъсна разговора. Напълни лулата си с тютюн, запали я и се замисли. Мъчеше се да свърже случайно получените сведения с нищожните следи, събрани по време на разследването. Чак късно следобед се върна с момчето в лагера. Тази вечер дълго не можа да заспи.

На другата сутрин както обикновено стана в зори. Закуси набързо, препаса колана с револверите и излезе от бараката. Веднага се сблъска с Никсън, който се развика:

— Хелоу! Точно исках да поговоря с вас. Време е вече да се връщаме в Манауш. Матеу е чевръсто момче, подгони работата. Уилсън може да започне събирането на каучук. Аз няма какво да правя тук.

— Кога искате да потеглите? — попита Смуга.

— Утре на разсъмване. Ще се върнете ли с мен? Нищо повече няма да изровите тук. Твърде много време е минало от нападението. Нямаме каквито и да било доводи срещу Алвареш. Е как, заедно ли ще пътуваме?

— Ще ви отговоря следобед — отвърна Смуга. — Сега бих искал да покажа на Матеу едно място на брега на реката, където може да се построи нов удобен пристан за лодки.

— Старият още върши работа…

— Прав сте, но ще се възползвам от случая да поговоря с него.

— Нима още се надявате да научите нещо ново?

— Искам да си поговоря с него насаме.

— Както желаете. Не мога да ви се меся в работата. Но струва ми се, че това е излишно губене на време.

— Може би. Въпреки това ще поговоря. Ще се върнем скоро.

Смуга се приближи до групата индианци, която довършваше бараката за живеене. С предрезгавял глас от непрекъснатото крещене Матеу подвикваше на работниците. Тъй като познаваше пословичния мързел на метисите, Смуга си помисли, че Матеу ускорява работата, за да може час по-скоро да се отърве от надзора на началниците. Той внимателно огледа метиса. На бедрата му висеше каиш с револвер. Отзад над панталона му се подаваше дръжката на нож.

— Матеу! — извика Смуга.

— Сим, сеньор! — отговори метисът и пристъпи по-близо.

— Ще довършите ли днес тая барака?

— Почти е готова.

— Добре, значи, можеш да отделиш малко време. Ела да идем до реката. Ще ти покажа къде трябва да се построи нов пристан.

— Веднага ли трябва да тръгнем?

— Така ще е най-добре. Утре с господин Никсън смятаме да се върнем в Манауш — отговори Смуга, наблюдавайки тайно метиса. Стори му се, че Матеу прикри доволната си усмивка, като започна припряно да изтупва праха от панталоните си.

Поеха напреки през гората към реката. Смуга мълчеше и бързо го водеше през гъсталака. След като вървяха половин час, Матеу учудено заговори:

— Заблудил си се, сеньор! Ние не вървим по най-краткия път към реката. Ако пристанът е толкова далече от лагера, няма да ни бъде удобен.

— Не се бой, не съм се заблудил — отвърна Смуга и ускори крачка.

След четвърт час излязоха на брега. Матеу гърлено се изсмя и рече:

— И все пак си се заблудил! Това не е Рио Путумайо, а един от притоците й!

— Зная това! — лаконично отговори Смуга.

Обърна се лице в лице срещу метиса. Той го гледаше студено, но всъщност съвсем не беше толкова спокоен. Мило за драго би дал, само този ужасен разговор да беше вече зад гърба му.

— Защо ме доведе тук? — сърдито изръмжа метисът, като се оглеждаше наоколо.

Смуга изчака да мине цяла минута, преди да отговори:

— Искам да поговоря с теб.

— За какво?

— За нападението срещу лагера.

— Вече казах как беше.

— Може пък да искаш да добавиш още нещо?

— Казах всичко, нищо повече не зная. Да се връщаме в лагера!

— Не бързай толкова много. Трябва да ми отговориш на няколко въпроса.

Очите на Матеу засвяткаха от гняв. Смуга пристъпи още една крачка към него.

— От четиримата ни капангаши само теб единствен са пощадили убийците — каза той. — Говори, защо те оставиха жив?

— Казах вече, бях се притаил в бараката, а после избягах в гората — отвърна метисът. — Повече не знам!

— Слушай, Матеу, само подлецът бяга, когато убиват другарите му.

— Те бяха много, нападнаха ни ненадейно, когато спяхме, самичък нищо не бих могъл да сторя.

Смуга се приближи още повече до Матеу. С тих глас каза:

— Иска ти се да повярвам, че си подъл страхливец. Тая не минава, Матеу. Аз зная истината. Ти си жалък предател. Смятал си, че никога няма да науча за кучето, което в деня преди нападението си изпратил със съобщение при своите съучастници. Ти си ги уведомил, че Уилсън не е в лагера. Ти си накарал и подчинените ти трима надзиратели да излязат от бараката, макар и да си знаел, че ще загинат, без да имат възможност да се отбраняват.