Алфред Шклярски - Томек при изворите на Амазонка

Матеу посивя от ярост. С ненадейно движение хвана дръжката на револвера. Двамата стояха на малко пясъчно заливче на рекичката. Смуга светкавично копна с крак и засипа лицето на Матеу с пясък. Наистина метисът успя да дръпне спусъка, но, ослепен, не улучи. В същата минута силен удар под брадата го събори на земята. При падането изпусна оръжието.

— Стани, Матеу! — заповяда Смуга. — Ти призна страшната си вина.

Като триеше очите си с ръце, метисът се изправи на крака. Когато най-после прогледна, той видя дулото на револвера, насочено право в гърдите му.

— Хвърли ножа на земята! — отново заповяда Смуга.

Този път метисът вече не дръзна да се съпротивява. Стоманеносивите очи на противника му го гледаха безмилостно. Матеу знаеше, че животът му виси на косъм.

— Сега се обърни с гръб към мен и скръсти ръцете си отзад — каза Смуга.

Той извади от джоба си ремък и върза ръцете на противника си. Помълча известно време, сякаш събираше сили. Най-после, навъсен, извърна метиса с лице към себе си.

— Ти загуби играта, Матеу! — каза той. — Признай всичко!

Лицето на пленника беше все така пепеляво, но единственият му отговор бе пълният с омраза поглед.

— Мълчиш?! Толкова по-зле за тебе! — каза Смуга. — След малко ти ще ме молиш да те изслушам.

Избута метиса на самия бряг на реката, провря ремъка под мишниците му и го опаса през гърдите. Свободния край на въжето преметна през един дебел клон, надвесен над водата. Дърпайки въжето, той издигна пленника нагоре. След минута Матеу се люлееше над водата, а Смуга върза другия край на въжето за дънера на дървото. После седна на брега и си запали лулата. След някое време изтърси пепелта и стана.

— Е, Матеу, говори! Търпението ми вече свърши — обърна се той към метиса.

В отговор Матеу само се изплю. Смуга извади револвера. Екна изстрел. Един от лешоядите, които се въртяха във въздуха, падна на земята. Смуга го вдигна и го хвърли във водата точно под краката на увисналия на въжето пленник. За няколко минути доплуваха множество кръвожадни пирани 30 30 Пирани — месоядни, хищни риби, дълги около 30 см, приличащи на нашата бяла риба, със силни челюсти и остри зъби, истинско страшилище във водите на Южна Америка. За няколко минути могат да оглозгат жертвата си до кости. , примамени от миризмата на кръв. Мъртвият лешояд сякаш изведнъж се съживи, разкъсван от силните челюсти на малките риби, въоръжени с остри като ножове зъби. След малко от лешояда останаха само черните пера, които се носеха по течението.

Без да каже нито дума, Смуга отвърза края на въжето от ствола на дървото. Бавно започна да спуска метиса, докато ходилата му почти докоснаха повърхността на водата.

Матеу извика страхотно; с рязко движение вдигна краката си и ги сви в коленете. Но в това положение не можеше да остане дълго, а кръвожадните риби се кълбяха под него.

Едри капки пот се стичаха по лицето на Матеу, изкривено от ужас. Чувствуваше, че силите го напускат.

— Издърпай ме нагоре! — викна той.

Смуга почака малко, без да изпуска въжето от ръцете си, и попита:

— Кои бяха белите главатари на яхуа?

— Това са хора на Панчу Варгас! Повдигни ме, бързо, вече не мога!

Смуга бе смаян и не можеше да повярва. Наистина чувал бе за борбата на Варгас за каучукови терени и за търговията му с роби индианци, но този човек се подвизаваше далеч, някъде в околностите на река Тамбо.

— Лъжеш, Матеу! — каза той.

— Заклевам се в живота си! — трескаво извика метисът. — Това са хора на Варгас: Жозе и Кабрал. Алвареш ги е накарал да ни нападнат! Платил им е! Издърпай ме!

След малко полуживият пленник седеше на земята.

— Кой уби младия Никсън? — сурово попита Смуга.

— Кабрал направи това.

— Кажи сега защо ни предаде.

— Преди няколко месеца бях в Манауш. Загубих много на карти. Алвареш ми даде пари назаем да си платя дълговете. Каза, че няма нужда да му ги връщам, ако му направя услуга. Когато приемах на Амазонка последната пратка храна, дойдоха с лодка тия двамата — Кабрал и Жозе. От името на Алвареш поискаха да склоня Никсън да отпрати Уилсън от лагера и да им съобщя за това. За тази цел ми дадоха кучето си.

— Подло си постъпил, Матеу, голяма е вината ти — отвърна Смуга.

— Казах всичко, което искаше. Освободи ме сега! — каза Матеу с малко по-уверен глас.

Смуга го изгледа сурово и отговори:

— Можех да науча истината от тебе, а после да пусна края на въжето. Досега само костите ти щяха да останат на дъното на реката. Знаеш ли защо още си жив, жалък предателю?