Мери Мартин - Старлет

— Алек! Отговори ми на въпроса. Мъртва ли е непоносимата кучка?

— Хммм — промърмори той и вдигна поглед към тавана, като се преструваше, че се замисля над въпроса. — Да, предполагам, че досега трябва да е мъртва. Не мога да кажа със сигурност, разбира се, но това няма значение. Ако още не е мъртва, то през следващите ден-два ще бъде. — Той вдигна чашата си. — Ще пием ли за нейната смърт?

— Глупак такъв! Какво искаш да кажеш с това, че ще бъде мъртва през следващите ден-два? Казах ти да я убиеш. Какво си направил?

— Направил? Ами, просто изпипах нещата по-умело, като човек, по-интелигентен от теб, мила моя Кас. — Той седна на ръба на канапето, след което се настани удобно и кръстоса крака, обути в ботуши. Подпря ръка на облегалката и застана в поза на спокойна увереност. — Все още си много красива жена, Кас, но понякога твърде прибързана, което не е добре за теб самата… а и за мен.

— Изведох мъжете, както предложи, с намерение да й устроят засада, но този индианец Нощния Сокол беше с нея. С шестото си чувство, което, изглежда, притежава този дивак, сигурно е усетил присъствието ни, преди да успеем да стреляме. Шибна коня й, като я изпрати в една посока, а самият тръгна в друга. Изпратих мъжете след него, за да го убият, след което тръгнах след Старлет. Но изведнъж ми се стори, че един нещастен случай би подхождал по-добре на целите ни, затова я заведох на място, където няма да бъде намерена поне няколко дни.

— Къде?

— Пещерите. Сигурен гроб за човек, хванат в капана там долу без никакъв изход.

Върху лицето на Касондрия се разля бавна котешка усмивка, разтърси я лек смях.

— О, какъв ужас за горкото сладурче. Какъв прелестен ужас.

— Помислих, че може би ще одобриш плана — каза той със задоволство, като разклати кехлибарената течност в чашата си, след което жадно погълна питието.

— А Нощния Сокол? Мъжете настигнаха ли го?

Алек се намръщи при напомнянето на единственото слабо място в добре осъществения му план.

— За нещастие, не, но това всъщност няма значение. Той не ни видя, а и не идва в града. Докато научи, че моята скъпа доведена сестра не се е прибрала на сигурно място, ще бъде твърде късно.

Този път челото на Касондрия се сбърчи тревожно.

— Те трябва да я намерят, Алек. Мъртва, разбира се. В противен случай няма да можем да докажем правото си върху земята.

— Успокой се, любов моя. Помислил съм и за това. След един ден ще пусна на свобода коня й. — На лицето му де появи дяволска усмивка. — Дадох й дума, че ще направя това, а един джентълмен винаги държи на думата си. Но да се върнем на въпроса. Утре ще освободя коня й. Той ще се върне на мястото, където за последен път е бил с нея. Някой ще го види там, ще започне да търси и ще намери останките на моята бедна мъртва сестра.

— Къде е конят сега, Алек? — настойчиво попита Касондрия.

— В конюшните. Къде другаде?

— В нашата конюшня ли? Да не си луд? Ами ако някой види животното? Как ще обясниш това?

— Не ставай смешна, Кас. Кой ще си навира носа в конюшнята ни? Кой ще успее да мине покрай нашите хора, за да направи такова нещо?

— Не зная кой, Алек — рязко отвърна тя. — Но нищо не е невъзможно. Мислил ли си за обяснение, ако някой случайно зърне животното?

— Не съм. Но това не е кой знае каква загадка за разрешаване. Просто бих казал, че съм намерил коня и че оттогава моите хора и аз я търсим навсякъде.

Кас помълча доста време, докато се разхождаше из стаята и премисляше всяка страна от неговия план. Накрая се обърна с лице към него и прекоси стаята, за да седне на свободното място до него.

— Не зная, Алек. Вероятно ти или аз трябва да отидем до Текила Бенд и да посетим магазина й.

— Несъмнено не си толкова глупава. Леля Хилда знае, че Старлет не иска да вижда, когото и да е от нас двамата.

— Мисля, че си прав. Но най-малкото искам утре да се върнеш в пещерите. Увери се, че е мъртва, преди да пуснеш коня.

Алек тресна крехката кристална чаша на масата и я сграбчи за китката, като я дръпна към себе си.

— Не ми давай заповеди, Кас. Аз се придържам към своя план. Ще се уверя в жалката й смърт, когато лично заведа коня й при пещерите. — Потъмнелият му поглед срещна зелените й очи и тя потрепери от студенината, която видя в тях. — Мислиш ли, че ще пропусна удоволствието да установя точно колко ужасна е била смъртта й?

— Целуни ме — каза тя, внезапно възбудена от злото, което проблясваше в очите му.

Той се подчини, ръката му се шмугна в дълбокото деколте на роклята й и обхвана една от пълните й гърди, после порочно защипа пъпката между палеца и показалеца си.