Мери Мартин - Старлет

Докато се придърпваше нагоре с помощта на единия си здрав крак, се подхлъзна два пъти, а когато издатината, по която пълзеше, свърши, тя бе принудена да предприеме трудното и опасно изкатерване до следващата тераса. Всеки път издатината отгоре се оказваше по-тясна и хлъзгава, точно както бе подозирала, и тя напредваше все по-бавно и по-бавно. Поне десетина пъти лягаше и се изпъваше, за да си почине и възвърне силите, които излиняваха все повече с всеки изминал момент. На два пъти погледна зад себе си, като и двата пъти забеляза, че светлината изтънява с всеки ярд от придвижването й нагоре и навътре в пещерата. Но тя не можеше да мисли за това, не можеше да си позволи да се фокусира върху тъмнината. Винаги се бе ужасявала от тъмнината, но сега трябваше да се концентрира върху това да достигне до водата, което бе единствената й надежда да оживее, докато дойде помощта.

Но откъде можеше да дойде помощ? Кой изобщо щеше да разбере, че е тук?

Когато легна за последен път, за да позволи на бодящите я и протестиращи мускули да отпочинат, тя си спомни обещанието на Алек да остави коня й на свобода за три дни. Не можеше да бъде сигурна, че ще удържи на думата си, а дори и да го направеше и някой наистина да видеше животното при отвора на пещерата, щеше ли тя да оцелее още два дни на тъмно, без да полудее, в компанията единствено на змии и паяци?

— Не мисли за това сега — прошепна тя със сух и дрезгав от жаждата глас. — Само още няколко ярда.

Сега, когато се приближаваше към него, водопадът вече бучеше застрашително и Старлет забърза, като забрави предупреждението, което си бе отправила. Това за малко да се окаже причина за нейната гибел. Сграбчи с ръка парче разклатен аспид и едва избягна падането, което щеше да я запрати с трясък на дъното на пещерата. Когато се осмели да хвърли поглед отстрани на издатината, бодящото я тяло потръпна. И тогава очите й се разшириха от ужас при вида на едно котило виещи и гърчещи се змии на по-малко от пет ярда под нея в една вдлъбнатина в скалата, напомняща гигантска вана.

Сега тя запълзя към следващата издатина, забравила всичко, освен отчаяния си стремеж към оцеляване.

И ето че бе на три метра от целта си. Когато първите пръски вода паднаха върху лицето и гърба й, тя бе цялата влажна и разбра, че блузата й се е намокрила от подгизналата скала, върху която лежеше.

С победен вик започна да ближе влажния камък, след това отметна глава и изплези език, за да достигне капчиците.

Наквасената с вода аспидна плоча, върху която лежеше сега, бе по-малко от два фута широка и хлъзгава като лед, но тя се примъкна по-близо до водопада, докато накрая терасата се разшири и тя можеше да изпълзи на ръце и крака зад водната завеса.

Старлет се разсмя и заплака едновременно, когато събра вода в шепите си и отпи няколко големи глътки.

Намокри косата, след това лицето си, а смехът все още бълбукаше и сълзите течаха. „Вероятно лудостта е нещо подобно“ — помисли си тя, като отново се изкикоти лудешки.

Сега беше в почти пълен мрак, но за първи път в живота си Старлет прие удобството на обгръщащата завивка на мрака. Нямаше да може да вижда змиите и паяците или прилепите, за които й бе разказвал баща й. А онова, което можеше да вижда, не я нараняваше, нали?

Ръцете й — натъртени, кървящи и възпалени колкото глезена й — болезнено пулсираха. Тя ги задържа под вкочаняващо ледената вода, но когато ги отдръпна, видя как от една дълбока рана на дланта й блика струйка кръв. Водена от някакъв първичен инстинкт, тя поднесе ръката към устата си, за да изсмуче от нея както кръвта, така и болката.

Както бе коленичила в тъмното — с притеглени към гърдите колена, с мокра и сплъстена коса, с мръсни вадички от вода и сълзи по лицето си, изведнъж нещо необяснимо й напомни за друг един ден, преди много години, когато бе стояла коленичила до баща си в градината зад имението.

Тогава носеше рокля от зеленикавосин муселин, а сребристата й коса бе прибрана назад от малкото й момичешко личице с подхождаща на роклята панделка. Баща й копаеше извор, а тя го питаше защо.

Той бе спрял да работи, седна на пети и беше отправил към нея поглед, придружен с търпелива усмивка.

— Разказвал ли съм ти някога легендата за Понс дьо Леон? — попита той.

Тя поклати глава.

— Не, мисля, че не, татко. Кой е той? — попита тя, с нетърпение очакваща още някоя от поучителните истории на баща й, обгърнати в такова вълшебство, че тя почти вярваше, че може да види онова, за което й говори.