Мери Мартин - Старлет

— Сега… ако стрелям, изстрелът ще привлече излишно внимание насам. Може би ще е най-добре да удавя това малко копеле.

Тя си пое дълбоко дъх, разтреперана. Сега в главата й вече нямаше никакво съмнение накъде я водеше. Вървяха надолу по склона, за да достигнат брега на реката. Рейвън се насили да се бори, опитвайки се да го ритне.

Без дори да наруши стъпките си, той просто се отдръпна от нея. Рейвън загуби равновесие и щеше да падне, ако той не я държеше за ръката. Тя разбираше, че просто правеше нещата по-лоши за себе си, като му се противопоставяше, но ако трябваше да умре — а тя започна да усеща, че това бе съдбата й, — щеше да го направи с достойнство. За първи път от толкова време Рейвън ясно осъзна своята женственост и безпомощност.

Изпълнена с ужас и яд, тя не можеше да повярва, че правилно го е чула. Когато стигнаха реката, той й заповяда да си свали коженото яке и ботушите. Рейвън се наежи, клатейки отрицателно глава.

— Сваляй ги, или аз ще го направя — непоколебимо заяви той с лице като от гранит.

— И ако не го направя? — изтърси тя.

Той я удостои с усмивка, лишена от всякакъв хумор, ръката му сграбчи коженото яке и за неин ужас горното копче се разкопча с пукот.

Рейвън разбираше, че ако продължава да упорства, само след няколко минути ще трябва да дава куп обяснения.

— Чакай… Сам ще го направя — каза тя, мъчейки се да се успокои, като трепереше в прохладната вечер.

Не знаеше дали трябва да чувства облекчение или отново ужас, защото в този момент забеляза няколко от пазачите, които се бяха насочили към тях.

— Струва ми се, че няколко от твоите приятелчета идват да се присъединят към нас — каза тя, като не можа да потисне презрителната си усмивка.

За момент той завъртя глава назад и след това отново я погледна. Рейвън не можеше да повярва, че правилно го бе разбрала, когато той каза:

— Можеш да плуваш, нали?

— Мисля, че ти току-що каза, че ще ме удавиш — не можа да се въздържи да не подхвърли предизвикателно тя.

— Това няма да го обсъждаме — предупреди той и без да дочака отговор, я блъсна към брега на реката, като изкомандва: — По дяволите, стига си стърчала там. Хайде… скачай!

Ужасът така стегна мускулите на гърлото й, че тя едва можеше да говори. Стояха на възвишение, което се издигаше над реката. Е, можеше поне да се предполага, че под тях имаше вода.

— Толкова е тъмно… Не виждам водата.

— Не ти е нужно да я виждаш, а да можеш да плуваш в нея.

— Не… няма да стане — задавено каза тя. Рейвън никога не бе успявала да овладее страха си от дълбоките води, а тук ставаше дума за плуване в непознати дълбочини — дума да не става! Тя просто не можеше. По-добре да я застрелят!

— Кълна се, никога не съм срещал човек, който да действа така смело в един момент и в следващия да е толкова малодушен — той стоеше до нея с напрегнат поглед. — Просто давай напред и скачай. Ще бъда близо до теб.

Продължаваше да я бута, като я увещаваше:

— Давай… преди да съм те удушил, и тогава няма да те е страх от нищо въобще!

Да умре от ръката му не изглеждаше чак толкова страшно в този момент, отколкото да скочи в реката. Неочаквано Рейвън почувства как голямата му ръка обхваща гърба й, след което я избута силно напред. Тя падаше… падаше… Бе толкова изплашена, че не можеше дори да крещи.

— Скачам веднага след тебе — я застигна гласът на Маккалистър.

„Все пак някаква утеха“ — си помисли тя. Двамата полетяха надолу. В ушите й гърмяха гръмотевици, искри подскачаха зад притворените й клепачи. Бе полетяла с краката напред, надолу, надолу и нямаше нищо друго под нея, освен празнота. Отнякъде далеч в пространството й се стори, че чува гласове.

— Стреляйте, глупаци! Не им позволявайте да избягат!

Стакатото на стрелбата раздра нощта; сякаш безброй пушки и револвери стреляха безкрай. Някой пищеше. Много приличаше на нейния глас, но тя знаеше, че не може да е така. Бе твърде изплашена, за да може да произнесе и звук.

Потъването в ледената водата за момент прекъсна звука на лудницата отгоре. Водата я обгърна отвсякъде и тя си помисли, че никога няма да спре да потъва. След това инстинктивно раздвижи ръце и крака, пробивайки път към повърхността. Едва тогава осъзна, че на повърхността я чакаше още по-голяма опасност.

Преследвачите, изглежда, се бяха успокоили за момент… а къде беше Маккалистър? Беше ли оцелял или бе станал жертва на някой куршум? Ако това не означаваше, че трябва да остане съвсем сама в тази вода, би предпочела второто. При тази мисъл нещо в стомаха й се надигна.