Мери Мартин - Старлет

С бързо гъвкаво движение той стрелна ръка напред, удряйки отстрани китката на преследвача си с отворена длан, като изби револвера от ръката му.

Тя задъхано си пое въздух, когато колтът падна тежко на земята в краката на Маккалистър. Той се наведе, спокойно го вдигна и го прибра в кобура.

Лицето на Рейвън пребледня от болка и ярост. Тя разтри с длан тръпнещата си китка.

— Копеле! — изръмжа тя.

Маккалистър дълбоко въздъхна.

— Повярвай ми, това не ми харесва повече, отколкото на тебе.

Тя се съвзе, очите й блеснаха.

— Как ли пък не!

Лицето й не показваше никакви емоции, когато той й протегна ръка.

— Да вървим. Губим време, а гостите скоро ще се разотидат. Не искам да открият неприятната изненада.

Един мускул на гладката му челюст нервно потрепери, той се протегна напред и я обгърна през кръста с мускулестата си ръка.

— Знаеш ли, да се бия с теб на всяка крачка става страшно уморително — той бързо я дръпна към себе си.

Рейвън не може да направи нищо повече, освен да поеме жадно въздух, когато той просто я избута напред. Твърде разярена, за да говори, тя се забърза напред пред него. Никого не бе мразила през живота си толкова много, както него в този момент. Рейвън мислено претегляше обидите, които й бе нанесъл, откакто се бяха изправили един срещу друг, и лицето й се изкриви от ярост.

Горещата неподвижност на нощта я блъсна с изненадващата си реалност, когато те направиха широк кръг около къщата, минавайки покрай цветната градина на Бенджамин Тримейн, в средата на която той бе поставил богато украсен фонтан, като символ на надеждите и мечтите, които искаше семейството му да пренесе напред във времето. Рейвън чу как внезапно откъм столовата, която бе останала зад тях, избухна смях и постепенно заглъхна с тяхното придвижване напред.

Разбра, че те се движеха по посока на конюшните, когато шумът от вечеринката и смехът постепенно заглъхнаха и наоколо остана само задушаващата тъмнина на нощта.

Рейвън разбираше, че ако искаше да има някакъв шанс за оцеляване, трябваше отново да избяга от него. И въпреки храбрите си мисли тя никога не се бе чувствала така, сякаш коленете й ще се подгънат всеки момент и тя ще падне мъртва.

Той беше така близо до нея, всеки негов мускул напрегнат до скъсване. Но ако можеше да се отскубне и да побегне като заек, бе възможно да се изплъзне в нощта. Ако обаче опиташе и не успееше, гневът му щеше да бъде жесток.

Рейвън си пое дълбоко дъх. Сега или никога. Вървяха по лек наклон надолу. Конюшните се извисяваха в далечината. Събирайки целия си кураж, тя бързо се извъртя с лакът назад, удари го в ребрата с цялата сила, която можа да събере. Маккалистър извика от болка, за момент отпусна захвата си и тя бе свободна.

Проклинайки я тихо, той се протегна да я достигне, но бе твърде късно. Беше се отскубнала от него и сега с цялата си енергия се бе насочила към конюшните, надявайки се да се скрие в тъмнината.

Краткото разстояние й се стори безкрайно, когато се препъваше по неравния терен. Зад себе си чуваше как той тихо проклина. Дали щеше да стреля? Крадешком хвърли поглед през рамо назад с надеждата, че е спечелила известна преднина, но изтръпна, като видя, че той не беше чак толкова изостанал, колкото очакваше.

Рейвън се втурна напред. Нямаше да има повече шанса да се измъкне на свобода. В пристъп на нова енергия тя се шмугна надясно, обърквайки го, заобиколи бързо навеса и се втурна напред. Щеше да успее! Просто трябваше да успее!

Неочаквано Маккалистър се озова до нея, дръпна я към себе си, силните му пръсти я стиснаха за китката и той изви ръката й зад гърба. Тя с мъка си пое въздух и гневно изруга. Той само сухо се засмя. Беше много добър в причиняването на болка; тя не се и съмняваше — той бе професионалист в това.

Хрипкавият му глас проскърца в ухото й.

— По дяволите! Ние непрекъснато се боричкаме. Няма да губя повече време, за да та убедя, че трябва да се държиш подобаващо. Само един звук, едно погрешно движение, и си мъртъв! — кипеше той някъде в тъмнината. — Господи, каква беля си само.

Сега той блъскаше Рейвън пред себе си и по всичко личеше, че не й остава нищо друго, което може да направи, за да го спре. Бе твърде изморена, за да се бори при това неравенство на силите.

Той мърмореше сърдито през стиснати зъби:

— Може би трябваше просто да те застрелям! Ти си го заслужаваш, след цялото това разиграване, което направи.

След това, сякаш тази мисъл го бе занимавала за известно време, той сякаш промени становището си. Маккалистър се спря, разкърши рамене и след това каза: