Мери Мартин - Старлет

О, небеса, какво ли щеше да направи, ако разбереше, че пред него се намира Старлет Тримейн?

Рейвън усещаше отчетливо твърдия мускул на ръката му, която я стягаше около врата. Какво възнамеряваше да прави той? Накъде я водеше? Трябваше да знае. Искаше това да не е истина; цялото положение бе като част от някакъв кошмар и тя можеше само да се надява, че скоро ще се събуди. Но твърдото тяло до нея бе съвсем реално и на нея й беше много трудно да каже кое бе по-лошо — да не знае каква съдба я очаква или да разбере, че това не е сън, а самата истина.

Погледът й сякаш търсеше опора, след което тя едва не се изсмя на глас на себе си. Наистина ли мислеше, че някой може да се появи ей така, от нищото, и да й помогне? „Твърде дълго живя на границата на реалността и мечтите“ — си каза тя.

— Тук няма никой друг, освен теб и този човек. — Старлет преглътна, като мислено се увещаваше да не се паникьосва. — Не мислиш сериозно да ме предадеш на оня главорез, нали?

— Съвсем сериозно — отвърна сухо той и тя знаеше, че съвсем не се шегува.

Тогава тя взе решение и като поклати енергично глава, каза:

— Не… не мога да продължа с тебе… не искам.

Пръстите му сякаш сковаха китките й, които и без това бяха завързани с кожения ремък на камшика, и тя потрепери. Спирайки внезапно, той рязко я дръпна и я обърна към себе си, очите му заблестяха с познатия й вече хищнически блясък.

— Според мен в момента ти наистина нямаш друг избор.

Лицето й пребледня, тя повдигна брадичка. Все пак, някак си, трябваше да стигне до съзнанието му, да го накара да я разбере.

— Аз имам избор… но ти трябва да се съгласиш. Виждаш ли, по-добре е да умра сега на място, отколкото от тяхна ръка по-късно. Не се страхувам да умра, просто не искам да умирам бавно, молейки се краят да дойде по-бързо. — Тялото й потрепери. — И знам, че това е единствената възможност, която ми остава, ако това зависи от Сантучи.

Беше ред на Деър да се изопне напрегнато.

— По дяволите, просто спри да говориш и върви напред.

— Не — каза Рейвън твърдо, с решителен блясък в очите.

— Господи, как искам очите ми никога да не бяха те виждали — изхриптя той, но за момент бе обхванат от противоречиви чувства и погледът му сякаш се замъгли в нерешителност.

Това бе точно моментът, който тя чакаше. Раздвижване на ръката, още едно мигване с очи, и Рейвън се освободи от кожената примка, която стягаше ръцете й. Движенията й бяха заблуждаващи, целящи да го объркат, и за момент тя успя. Рейвън инстинктивно си помисли за револвера му в кобура и се стрелна към него. Почувствала как ебонитовата дръжка ляга твърдо в ръката й, тя събра кураж до го притисне в ребрата му.

Деър неясно промърмори, когато почувства твърдата стомана да го сръгва. Сега Рейвън усети, че в известен смисъл владее положението, но далеч не бе в безопасност.

— Стой настрана, Маккалистър, или, кълна се, ще пробия в тебе дупка, достатъчно голяма да се вижда през нея светлината.

Заплахата в гласа й бе недвусмислена. Погледите им се кръстосаха изпитателно.

— Не мисля, че ще дръпнеш спусъка — каза накрая той.

— Освен ако не ми дадеш друга възможност — отвърна студено тя.

— Правиш голяма грешка, хлапе.

— Ще направя още по-голяма, ако не се опитам да се отърва от всичко това, и ти го знаеш!

Някъде в далечината се виждаха дървета, които растяха покрай реката. Това не беше точно пътят, по който беше дошла преди това, но и този щеше да свърши работа, си помисли тя. Нямаше време да се връща точно по същия път, по който бе дошла, особено сега, когато Сантучи вероятно вече бе тръгнал по следите им.

Маккалистър протегна ръка и тя отскочи назад изплашено.

— Дай ми револвера — заповяда той.

— Да ме вземат дяволите, ако ти го дам — прокълна остро тя. — Върви напред… Обърни се и се махай от тука, преди да съм направил нещо друго, за което, без съмнение, ще имам след това причини да съжалявам.

Той я погледна с онзи опасен, непредсказуем блясък в очите, с който тя вече бе започнала да се съобразява, както и да ненавижда.

— Тъй че да можеш да ме застреляш в гърба? Хм, това няма да стане, хлапе. Заклел съм се да не умра с лице заровено в калта. Така че, предполагам, всичко по-нататък зависи от тебе.

В този момент никой от тях дори не смееше да въздъхне.

Маккалистър измери с поглед изправения пред себе си преследвач. По дяволите, това беше нова битка, лице в лице, но нямаше как да се избегне. Той знаеше какво трябва да направи.