Мери Мартин - Старлет

— Приятна вечер — каза наемният убиец, когато тя го изгледа с див поглед, и дълбокият му глас прозвуча като ласка.

Сякаш въобще не я забеляза повече, когато премина покрай тях. Старлет се почувства унижена от чувството, че двамата сякаш бяха пренебрегнати, и бе… ужасно разочарована.

Не й оставаше нищо друго, освен да счита, че той я бе разпознал единствено като градската шивачка, и знаейки, че е виртуозен специалист и уважавана дама, си бе помислил, че тя е изключително скучна и едва ли си струва времето или безпокойството.

Старлет би трябвало да знае, че една толкова обикновено изглеждаща жена като нея никога не би могла да има неприятности с очарователни похитители, особено с дявол като Маккалистър. Тя бе още по-изненадана да разбере, че се чувстваше публично обидена, и не можа да се въздържи да не се завърти около себе си и да го изгледа с поглед. Джейк до нея изсумтя.

— За Бога, Старлет, какво си мислиш, че правиш?

Тя не го слушаше. Закова се на място и наблюдаваше как Маккалистър отминава, без дори да погледне назад в нейна посока.

Ужас я обзе, когато чу как Джейк се обръща към него:

— Хей, ти! Никой ли не те е научил на учтиви обноски?

Някакво малко пламъче на възбуда започна да се надига в подсъзнанието на Старлет.

Маккалистър се извърна бавно, с опасна искра в очите.

— На мене ли говорите? — запита той хладно.

Джейк не се поколеба.

— Да! В моите среди един джентълмен никога не би обидил една дама така, както вие току-що направихте! Смятам, че трябва да й се извините!

Скулите на Старлет почервеняха, а очите й заблестяха в отчаяние. Тя не можеше просто да стои така и да не предприема нищо, докато горкият Джейк може да бъде сполетян от същата съдба, както Били Клайд.

— Не! — изкрещя тя и само за секунди застана до Джейк. — Моля… това няма значение, Джейк.

По всичко изглеждаше, че Джейк не я чува.

— Чуваш ли ме? Извини се… или!… — закани се той.

— Или какво? — запита Деър с каменно изражение.

Пристъпвайки встрани от насъбралата се тълпа, той внимателно измери с поглед своя предизвикател, след това, сякаш отхвърляйки го, погледът му се премести и закова върху Старлет. Той игнорира Джейк и обърна глава към нея.

Изрече с усмивка:

— Нямах намерение да показвам каквото и да било неуважение, госпожице Тримейн. Бе само въпрос на време, макар да виждам, че това може да се изтълкува като нещо по-значимо. Уверявам ви, че нямах такива намерения.

Неговият плътен глас вече не беше така нисък и безпокоящ, макар все още да носеше една скрита нотка на потисната агресивност.

Старлет се молеше Джейк също да го чуе и да не си отваря устата повече. Тя гледаше Маккалистър с удивление. След като бе видяла как той застреля Били Клайд на улицата, без каквато и да е проява на емоции, тя смяташе, че той не е нищо повече от един хладнокръвен, безмилостен убиец, за какъвто, между впрочем, всички го мислеха.

Човекът, който стоеше пред нея сега, обаче се стараеше много искрено да избегне трагичната конфронтация, макар това, съвсем определено, да не беше в характера му. Той трябваше да разбере, че Джейк не представлява някаква сериозна заплаха за него, но същевременно тя добре схващаше, че той не би позволил да му оказват някакво влияние и може лесно да се превърне в онзи агресивен нападател, когото бе видяла да се изправя пред Били Клайд. Трябваше да предотврати това на всяка цена.

Вдигайки поглед към него, Старлет забеляза, че той все още я изучаваше много внимателно, и никога не би и помисляла, че очите на Маккалистър могат да излъчват такава любезна, нежна светлина. Но това не беше сън. Този поглед гледаше нея.

Изведнъж Старлет беше силно заинтригувана от този човек. Неочакван розов цвят се изля върху скулите й, когато разбра, че той я наблюдаваше със същия интерес.

Изведнъж в очите му проблесна дяволита светлина, сякаш бе отгатнал какво мисли тя. След това погледът му се спря още веднъж върху Джейк и стана ледено студен.

— Можем ли да считаме въпроса за уреден? — запита той с глас, пълен със сарказъм.

Джейк започна да отваря уста в отговор, но Старлет го изпревари и отговори преди него:

— Напълно — заяви уверено тя и по устните й се разля усмивка.

Тълпата изведнъж се раздели, за да даде път на червенокоса дама, облечена в есмералдово зелена сатенена рокля, а по пръстите с блестящи диаманти, които сякаш плуваха в ореол от собствена светлина. Следваше я вълна от шепот. Тя бе от онзи тип жени, които никога не можеха да бъдат игнорирани. Като се движеше напред, всичко край нея трептеше, и нямаше нито една мъжка глава, която да не се извърти към нея, за да види нейното приближаване, с изключение на Маккалистър.