Стив Мартини - Класацията

Аби усещаше, че е привлечена от него. Но и се страхуваше. Макар че не беше сигурна точно от какво. До този момент Джак се бе държал като идеалния джентълмен. Не се бе натрапвал. И сега, в този миг, чакаше тя да даде някакъв знак, да каже „да“.

Аби започна да почиства раната на ръката му. Мигът отмина.

— Тъй като вече споделяме най-интимни неща, кога ще ми разкажеш за какво става дума в продължението? — попита Джак.

— Когато му дойде времето.

— И кога ще бъде това?

— Когато аз реша. Скоро.

— Кога ще го завършиш?

— Когато го завърша. — Аби го погледна с досада.

— Точно това харесвам в теб — възкликна Джак. — Твоята откровеност и желание да споделяш.

— Тогава защо питаш?

— Защото и двамата знаем, че ще ме натискат точно за него.

— Кой?

— Карла и Бертоли. Когато пристигна в Ню Йорк. Ще искат да знаят как напредвам.

— Те нямат правата за новата книга.

— Но имат опция.

— Кажи им, че работата върви добре — каза Аби.

— Може да искат нещо повече.

— Кажи им, че работата върви много добре — усмихна се Аби и Джак се закиска.

— Убеден съм, че Карла ще е много щастлива от подобен отговор.

— Послушай ме, не е необходимо да говориш за продължението — стана сериозна Аби.

— И защо не?

— Поради същата причина, поради която куриерските фирми не гледат в пратките си — усмихна се лукаво тя. — Сигурна съм, че ще успееш да ги държиш на разстояние. Освен това, ако им кажем нещо, веднага ще поискат още. Ще разнищят сюжета по време на вечерята. Докато привършите с десерта, ще са сменили заглавието поне три пъти, ще са прибавили четирима нови герои и ще ти предложат да включиш една вилица в действието, защото вече имат подходяща илюстрация за корицата. Накрая ще заявят, че имат права върху книгата, защото са работили по нея.

— Както кажеш. Книгата си е твоя — заяви примирено Джак.

— Не им казвай това.

— Забравих. Книгата е моя.

— Точно това и трябва да им кажеш. И нищо повече.

Аби не вярваше на Карла и на Бертоли. Но не вярваше и на Джак. Колкото по-малко знаеше той за продължението, толкова по-добре. Така щеше да го контролира по-лесно, ако почнеше да създава проблеми.

— И за какво според теб ще трябва да си говорим? — попита Джак.

— Разкажи им как си намушкал един бандит в Сан Хуан. Ще изпаднат във възторг.

— Беше случайно.

— Точно така — кимна Аби. — Пуерториканецът падна сам върху ножа си. Бертоли би трябвало да го разбере, нали знае какъв е животът в джунглата на бизнеса.

— Ау! — изохка Джак и дръпна ръката си. — Какво правиш?

— Почиствам раната.

— Да, ама това май ти доставя прекалено голямо удоволствие — вдигна ръката си той и огледа раната. После присви очи и я изгледа уж сърдито.

— Ако не ти харесва, не трябва да се биеш с непознати на улицата — засмя се доволно Аби.

— Нима имах избор? — изрече бавно той. Погледите им се срещнаха.

— Можеше да им дадеш каквото искаха — заяви Аби.

— Доколкото си спомням, искаха теб. — Нещо в погледа й подсказа на Джак, че тя едва сега осъзнава, че той й е спасил живота.

— Предполагам, че трябва да ти благодаря. — Очите му не се откъсваха от полуотворените й влажни устни. Между двама им протече електричество.

— Няма защо. Освен това те искаха часовника ми. — Погледите им се кръстосаха. Въздухът трептеше. Очите на Аби казаха „да“ и устните им се срещнаха.

Джак се отпусна на леглото и я притегли към себе си. Тя притисна лице в гърдите му, после вдигна очи.

— И тук са те порязали — каза и докосна някакъв белег на бедрото му.

Той обгърна с дланта си пръстите й и притегли ръката й нагоре, към стомаха си. Тялото му потрепера от допира й.

— Това е стара работа — отвърна той, обгърна лицето й с две ръце и я целуна нежно.

— Стара работа — повтори в унес Аби.

— Стана при едно гмуркане. — Зъбите му се впиха в устните й, връхчето на езика му докосна нейния и това бяха последните думи, които тя чу, преди да потънат в море ласки.

Първо провери на компютъра в местната книжарница. Прегледа каталога, включващ почти всички издадени книги през последните, пет години. Бяха подредени по заглавия и по автори. Морган провери на две имена: Джак Джърмейн и Келън Рейд. Не откри нищо.

Спенсър Морган започваше да се тревожи. Беше влюбен в Аби, а тя май не забелязваше. Сега беше заминала накрай света с човек, когото не познаваше и който, ако можеше да се вярва на Алвин Къмингс, бе прекарал доста години в армията, промъквайки се като змия из разни реки, за да убива хора.