Стив Мартини - Класацията

— Няма суперобложка — каза Морган.

— Сигурно така е пристигнала — обясни младежът. — Често става така. Обложките се късат с времето и хората ги изхвърлят.

— Все пак, има ли начин да я намерим?

— Това е единственото копие, което успяхме да открием — въздъхна младежът и вдигна очи от каталога, в който се ровеше. — Ако искате, мога да го върна и да опитам пак.

— Не, не. — Интересът на Морган към обложката нямаше нищо общо със стойността на книгата. Там щеше да види снимката на автора, както и някаква информационна бележка за него. Засега имаше само едно заглавие и едно име: Келън Рейд.

— Чували ли сте го преди? — попита той. Младокът по клати глава. — Значи няма начин да разберем дали е издал нещо друго?

— Ако имаше и други книги, щяха да ги изброят на втора страница, точно преди титулната — отвори книгата продавачът. На втора страница нямаше нищо.

— Знаете ли къде мога да намеря биография или въобще някаква информация за автора?

— Има разни справочници, но те включват предимно класации и някои най-известни съвременни автори.

Морган отново се бе натъкнал на непреодолимо препятствие. Името беше наистина уникално. Но Джак можеше да каже, че е съвпадение. Или че е прочел книгата и тя му е харесала, затова е използвал името на автора за паспорта си. Можеше дори да каже, че е било подсъзнателен импулс. Морган беше циник. Беше сигурен, че е попаднал на нещо. Но Аби нямаше да му повярва, ако не откриеше доказателства. Презумпцията за невинност, която тя толкова обичаше, щеше да е в полза на Джак. Невинен до доказване на противното.

— Дали издателите ще знаят нещо повече?

— Може да опитате при тях.

Морган запрелиства книгата. Повече от петстотин страници. Той се запита дали Джак въобще е способен да напише подобно нещо.

— Може ли да почета малко при вас?

— Разбира се, заповядайте. — Младежът му обърна гръб и започна да подрежда някакви новопристигнали заглавия по рафтовете.

Морган отвори книгата. Началото беше доста интригуващо, действието се развиваше някъде в Югоизточна Азия и напрежението нарастваше с всяка страница. Диалогът беше малко тромав, но като цяло хващаше. Морган обаче търсеше нещо друго — информация за самоличността на автора.

Той отгърна на титулната страница, после я обърна, с малки букви бе изписано името на издателството и адреса му. Следваше задължителната бележка, че всички герои са измислени. После имаше нещо за Библиотеката на Конгреса. Следваше името на автора и знака за авторското му право. Най-долу имаше ред цифри, нечетните вляво, четните вдясно, а числото 10 — в средата.

— Знаете ли какво е това? — попита Спенсър и посочи цифрите.

— Броят на допечатките. Колко пъти книгата е допечатвана отново. Това тук не е точно първо издание. — Спенсър явно не беше запален колекционер. — Ако беше първо издание, числото едно щеше да бъде най-вляво. — Той провери цифрите. — Значи държим в ръцете си трета допечатка. Числата едно и две липсват.

— А това какво означава?

— За колекционерите намалява стойността на книгата. Първото издание е винаги най-скъпо.

— Обичайно ли е една книга да се допечатва по много пъти?

— Повечето имат само по едно издание — изгледа го учудено младежът. — Излизат в първоначален малък тираж. Освен ако няма специално търсене.

— Значи за тази книга е имало търсене?

— Достатъчно за три допечатки.

— Може ли да е била успешна? От търговска гледна точка, искам да кажа?

— Зависи какво разбирате под успешна. Ако е била наистина бестселър, щях да си спомня автора. Ако първата книга пробие, веднага пишат втора. Закон на пазара — обясни младежът.

— Но може и да е имала успех?

— Възможно е. Зависи от тиражите. Но оттук няма как да го разберем.

Морган пак се бе озовал с празни ръце. Той въздъхна дълбоко, извади портфейла си и подаде кредитната си карта. Докато младежът чукаше на касата, Морган продължи да прелиства книгата. Накрая бяха благодарностите. И последният ред се оказа онова, което бе търсил.

Най-вече благодаря на баща ми Джоузеф Джърмейн за проницателния ум и въпросите му, които ме вдъхновиха да напиша тази книга.

Остров Сейнт Кроа се намира сред неголяма плитчина в края на Атлантическия океан. От островите Сейнт Джон и Сейнт Мартин го отделя шесткилометрова пукнатина в океанското дъно, известна като Пуерториканската падина. Пропастта разделя на две броеницата от острови, нанизани около Карибско море.

Аби усещаше, че е преминала някаква бариера. Прекараното време на кораба, прегръдката на ръцете му, споделените ласки й бяха помогнали да опознае Джак по начин, какъвто не бе предполагала. Съчетанието от сила и нежност в него я бяха поразили. За първи път в живота си се чувстваше в безопасност. Любеха се и говореха за какво ли не — за службата му в армията, за отношенията с баща му, за брака й, за чувствата й към Чарли. Сега тя осъзна, че всъщност никога не бе обичала. До момента.