Стив Мартини - Класацията

Тя поклати глава.

— Милиони — заяви важно Джак. — И знаеш ли колко време ще им трябва да ги прегледат на рентген всичките?

— Ти ми кажи.

— Нямам представа. Предполагам, че някъде към шестнайсет часа. А това е обичайният срок на доставка за спешна пратка в цялото западно полукълбо.

— И какво?

— Значи когато пратката трябва абсолютно задължително да бъде доставена на следващия ден… — Той не завърши, но погледна многозначително пистолета на леглото.

— Да не искаш да кажеш… — изгледа го невярващо тя.

Той кимна и по лицето му се разля щастлива и горда усмивка на хлапак, отървал се ненаказан, след като е направил голяма беля.

— Изпратих го, докато отивахме към летището, помниш ли? Пакетът беше пристигнал у Хенри, преди ние да се появим в Сан Хуан. Пътувал е през нощта. Ние не.

Аби изведнъж се сети за една подобна пратка и в Кофин Пойнт.

— А оня пакет, който те чакаше, когато пристигнахме в къщата ти?

— Връщаха ми го от Сиатъл.

— Носил си пистолет там?

— Гледам да не се движа без оръжие — обясни сериозно Джак.

— И в Чикаго ли?

— Особено пък в Чикаго. Такъв опасен град.

— Бяхме там по работа.

— Точно това имам предвид.

— Ти си напълно побъркан.

— Просто обичам да проучвам нещата до дъно — каза той. — Сега вече знам. Куриерските служби не проверяват пратките си на рентген.

— Има и други начини да се проучват нещата.

— Ако се бях обадил и ги бях попитал, мислиш ли, че щяха да ми кажат истината? За нищо на света. Щяха да мънкат и да увъртат и накрая да излъжат. Въобще не желаят да знаят какво има в пратките. Но няма да го кажат публично.

Аби не беше сигурна дали е луд, или просто притежава ексцентрично чувство за хумор. Колкото повече време прекарваше с Джак, толкова повече се объркваше. Този човек излъчваше някакво странно обаяние. Дали поради външния му вид или момчешкия му чар, но Аби започваше да губи чувството си за критичност.

Той прекара пръсти през разрешената си от уличната схватка черна коса и се взря в отражението си в огледалото.

— Я си помисли — заяви той, — ако получиш няколко милиона запечатани контейнера от безбройните немити тълпи и ги раздадеш на куриерите си, за да ги доставят по целия свят, би ли искала наистина да знаеш какво има във всяка една пратка?

— Не съм мислила за това — погледна го изумено Аби.

— Аз не бих. Блажени са нищите духом.

— А как стоят нещата с митниците?

— Това вече е интересен въпрос — завъртя се Джак и насочи показалеца си към нея, сякаш се бе натъкнала на важно откритие. — Установих, че е най-сигурно да се изпращат пратките до по-оживени места, големи градове, където има много движение. И винаги с надпис „спешно“. Доставка през нощта. Така куриерските служби натискат митниците.

Аби го погледна озадачено. Джак наистина бе обмислил всичко по своя си уникален начин. И е горд със себе си, помисли си тя, както момченце, което е пръцнало в клас. Само че в тоя случай нарушаваше поне няколко федерални закона.

— Предполагам, че използват кучета за наркотици — каза й той. — И пускат на рентгена по няколко пратки. Случайно подбрани. Значи имаш големи шансове.

— Поел си сериозен риск — укори го Аби.

— Животът е пълен с рискове. Пресичаш улицата…

— Знам — прекъсна го Аби. — И те блъска кола.

— Исках да кажа, че може да те нападнат. — Той вдигна ръка и се вгледа в драскотините под лакътя си.

— Тази тук изглежда дълбока — възкликна Аби при вида на раната от вътрешната страна на ръката му. Явно, че кръвта по ризата му не беше само чужда. — Чакай да видя какво ще намеря.

Тя влезе в банята, която приличаше повече на луксозна спалня с кристалните си огледала и златните кранове. Зад летящите врати имаше и римска вана. Аби зарови в чекмеджетата и накрая откри бинт и лейкопласт. Тя намокри една хавлиена кърпа и се върна при Джак. Гол до кръста, той разглеждаше внимателно охлузеното си коляно.

Бронзовото му тяло беше мускулесто и стегнато. Имаше и белези. Аби си спомни допира му, когато стреляха в двора му. Не можеше да го забрави, твърдото тяло, нежните ръце и дрезгавия шепот в ухото й. Южняшкият му акцент бе едва доловим, но придаваше екзотична нотка на гласа му.

Тя си спомни как пръстите му обгръщаха нейните. Имаше нещо в него. При всичкото му перчене и демонстриран цинизъм притежаваше някаква мекота, някакво момчешко очарование. Долавяше ги в блясъка на очите му, в начина, по който накланяше глава, когато я гледаше, в белозъбата му усмивка на фона на мургавото му лице.