Стив Мартини - Класацията

— Какъв гаф?

— Един от хората му загинал при съмнителни обстоятелства. Бил в лоши отношения с твоя човек. Обвинение не било повдигнато, но кариерата му пострадала. Не го предложили за повишение. В армията имало съкращения и той трябвало да се пенсионира. Принудително. Така поне е по документи.

— Поне? — вдигна въпросително вежди Морган.

— Тук нещата стават доста неясни — сви рамене частният детектив. — Няма нищо написано, но се носят разни слухове. Че работи по частни договори.

— Какви договори? Какво искаш да кажеш?

— Че изпълнява поръчки от частни лица, от чужди правителства. Че е наемник.

— И какво върши?

— Онова, за което му плащат. Разбери, Морган, този човек е специално обучен.

— Нещо по-конкретно за тази му работа? — Спенсър трябваше да бъде максимално точен, ако искаше Аби да му повярва.

— Нищо конкретно. За тези работи не се пише никъде.

— А паспортът?

— Доста необичайно име. Проверих в паспортната служба. Издаден паспорт на името на Келън Рейд няма.

— Значи го е направил сам? — възкликна Морган.

— Или някой друг го е направил вместо него.

— Има ли сведения дали е използван при влизане или из лизане от страната?

Къмингс поклати глава. Естествено, така се правеше, ако човек не искаше правителството да разбере, че има работа извън страната. Морган потъна в размисъл. Къмингс стана и си наля кафе. Предложи и на Морган, но той отказа.

— Не те питам защо се интересуваш толкова от този човек — погледна го изпитателно Къмингс. — Не е моя работа, нали така?

Спенсър не отговори. Нямаше никакво намерение да му казва за книгата и Аби или пък за ролята на Джак Джърмейн в цялата тая работа. Къмингс беше частен детектив и знаеше какво означава дискретност. Можеше да пази тайна. Въпреки това не беше необходимо да му се доверява и Спенсър нямаше намерение да го прави.

— Да не мислиш, че той има нещо общо със „Селя Ларго“? — попита Къмингс.

Морган се взря в него изненадано. Подобна мисъл не му бе минавала през ума.

— Подхожда му — обясни Къмингс. — Биха го наели точно за такова нещо. Но на теб май не ти се вярва. Познаваш ли го?

— Срещали сме се.

— Разбирам — каза Къмингс. — Не ти е много симпатичен, а?

Къмингс въобще не разбираше.

— Не е това. Просто го забрави, става ли? Ще ти се обадя, ако имам нужда от нещо друго.

— Разбира се.

Морган се надигна и грабна куфарчето си.

— И внимавай — изпрати го с усмивка Къмингс. — Пази се.

— Господи, можеха да ни убият. Бяха петима. Видя ли колко бяха? Сети ли се да преброиш колко са? Не знаех какво да правя. Нямаше с какво да се защитя. Трябва да идем в полицията. — Аби бърбореше несвързано и едва си поемаше дъх. Явно беше в шок. Джак я прегърна.

— Спокойно. Отпусни се. Поеми си дълбоко дъх. Браво. Още веднъж. — Бяха вече в безопасност на яхтата на Рикарди. Току-що бяха затръшнали вратата на каютата зад себе си и Аби започваше да осъзнава какво се е случило.

— Не трябва ли да идем в полицията?

— Спри да говориш и дишай дълбоко. Ако идем, ще трябва да прекараме следващата седмица при тях и да отговаряме на въпросите им чрез преводач — усмихна се успокоително Джак.

Бяха в голямата каюта, облицована в махагон и тиково дърво. Джак се доближи до бара и си наля уиски. После смени скъсаната и окървавена риза. Аби не искаше да пие, но Джак настоя и й наля чаша бренди.

Бяха вдигнали котва и яхтата бавно се отправяше към открито море. Техният проблем — мъртвото тяло в уличката — беше останал далеч зад тях.

— Освен това, ако идем в полицията, ще искат да знаят откъде имам това. — Той извади черния пистолет от чантичката си и го хвърли на леглото.

— Не само те искат да знаят — вдигна глава Аби. — Не мога да повярвам, че си го прекарал през охраната на летището.

— Не съм — ухили се Джак.

— Да не би да си го сложил в моя багаж? — Аби изстина.

От него всичко можеше да се очаква.

— Не, изпратих го с куриер. Исках да видя дали ще стане. И стана.

— Какви ги приказваш?

— Представи си, че имаш нужда от оръжие. Но пътуваш със самолет. Не частен, естествено. Какво ще направиш?

— Не съм мислила по въпроса — заяви Аби. — И повечето нормални хора не мислят.

— Повечето нормални хора не пишат такива книги като мен. Ако нещата не са автентични, ако наистина не стават, не ги описвам в книгите си — обясни й той.

— Да, да, знаем колко са успешни засега.

— Така че помислих по въпроса — направи се, че не я чува той. — Имаш ли представа колко частни пратки се доста вят дневно от различни куриерски компании в Щатите?