Стив Мартини - Класацията

Аби едва се удържаше да не се разсмее.

— И какво точно искаш? — заотстъпва Бертоли.

— Две неща — отвърна Аби. — Искам тази книга да излезе на челно място в класацията и да остане там дълго време.

— Какво? Да не искаш да стане номер едно?

— Поне за десет седмици — отряза Аби.

Бертоли едва не падна от стола си.

— Това е абсурдно! — възкликна Карла.

— Освен това ще трябва да се съгласиш да я задържиш в класацията още пет месеца, и то на не по-ниско от седмо място.

— Чисто безумие! — Бертоли беше направо ужасен.

— Добре. Тогава в десетката. Това означава да се използват всички средства — довърши го окончателно Аби. Щом той беше свикнал да борави с гръмки фрази и да хвърля обещания наляво-надясно, тя пък щеше да го закове до стената.

— Защо, по дяволите, ще трябва да пиша нови книги? — обади се неочаквано Джак.

— Млъкни! — сряза го Аби.

Ако Бертоли не беше дрогиран или пък не страдаше от мегаломански комплекси, той не можеше да приеме подобна сделка й Аби го знаеше. Тя и не искаше подобно нещо. Целият този пазарлък имаше за цел само да го накара да престане да настоява за повече книги.

— Това е възмутително. Не мога да гарантирам място в класацията.

— Не те карам да гарантираш нищо. Предлагам ти стимул за работа. Работи повече и ще получиш повече книги — каза Аби.

— Нечувано! — изохка Бертоли.

— Не, не е. Вие го правите с авторите през цялото време — пак се намеси Джак. Изведнъж гласът му прозвуча трезво и сериозно.

— За какво говориш?

— Клаузата за премиите. Има я в моя договор. Знаеш за какво става дума. Ако, да кажем, книгата влезе в класацията на „Ню Йорк Таймс“, ще ми платиш аванса малко по-бързо. Няма да платиш повече, просто малко по-бързо.

Аби беше изумена. Джак наистина беше прочел договора.

— Това е друго нещо — отвърна Бертоли.

— Знам — кимна Джак. — Ние ти предлагаме нещо реално.

Бертоли замълча. Никой в стаята не помръдваше.

— Какво става? Кисело ли е гроздето? — опита се да го подразни Джак.

— Вие просто не разбирате — избухна Бертоли. Карла кимаше укорително. — Не можем да направим подобно нещо. Не можем да ви гарантираме място в класацията.

— Струва ми се, че много добре разбирам. — В гласа на Джак ясно се долавяше презрение. Бертоли беше страхливец. Боеше се от провал. Ако всичко се запишеше черно на бяло в договора, целият бранш щеше да научи. Ако Алекс се провалеше и изгубеше автора си и бъдещите му книги, щеше да загуби и репутацията си. А това означаваше смърт в света на бизнеса. — Ще се споразумеем ли, или не? — попита Джак.

— Може би трябва да обсъдим по-внимателно условията. — Карла се опита да помогне на Бертоли, но беше вече късно. — Може би по-малко седмици в класацията? Да речем, едно трето място — погледна тя Джак с надежда.

— Не мога да го направя — прекъсна я издателят. — И няма да го направя.

Джак сви рамене и я погледна с разбиране. Тъй де, макар и пиян, беше си свестен човек.

— Сама го чу, нали? Ние се мъчим да бъдем разумни, но той не иска. — Джак се усмихна, стана и погледна часовника си. — О, времето напредва. Не трябваше ли да ходим на някаква галавечеря? — Продуцентите на филма щяха да доведат своята кинозвезда за среща с автора. Искаха да поговорят и с търговците. Студията разчиташе много на успеха на романа и Аби и Джак знаеха това отлично. Сега имаха в ръцете си важен лост.

— Ще трябва пак да си поговорим — обади се примирително Карла. — В края на краищата всичко в живота е въпрос на преговори, нали така?

— За вас сигурно — отвърна спокойно Аби. — След като вече знаем какво представлявате, остава само да обсъдим цената ви.

Ако можеше, Карла Оуенс би я убила с поглед.

Големите къщи бяха около езерото Вашингтон. И шефът на „Майкрософт“ Бил Гейтс имаше имение там. Около езерото Юниън малко по на запад имаше само вили и търговски постройки, няколко дока и ресторант в южната му част.

Пожарът се бе разразил преди няколко дни, но острият мирис на дим висеше над водата като гостенин, който не иска да си тръгне. Прозорецът на колата беше отворен и миризмата на изгоряло дърво и химикали гъделичкаше синусите на Санфилипо. Той си намери място за паркиране пред магазинче за брезентови навеси и платна за лодки, заключи колата и тръгна към водата. На брега товареха камион с отпадъци. Плаващ кран се полюшваше леко от течението. Работници с каски разнасяха тежки сандъци.

Санфилипо заобиколи загражденията и тръгна по павирания път надолу към водата. Вятърът отнасяше миризмата в друга посока. На около двайсетина метра от брега над водата се показваше покривът на някаква барачка. Тълпа от хора бе застанала на брега. Откакто бяха открили тялото преди два часа, всичко наоколо беше затворено. Лутър усети, че трябва да се представи.