Ричард Матисън - Досадната муха

И ако е така, тогава какво да предприеме?

Заета с почистването на своите крачка, тя е блокирала дясната му ръка. Да, осъденият, който в очакване на смъртта си зализва косите… Или се мисли за победител, който се разкрасява върху монументалното тяло на своята жертва? Мисълта за това го смразява.

„Не я оставяй да отлети! — гласът отново го жегва. — Това е последният ти шанс. Оставиш ли я да отлети и с тебе е свършено!“

„Да, знам!“ — отвръща му мислено той и се усмихва.

Бавно започва да прокрадва лявата си ръка, опитвайки се с поглед да хипнотизира мухата. Трябва да я задържи, защото мръдне ли… и край. Не трябва да трепва с дясната ръка. За него сега тя е катедра, естрада, бойно поле. А лявата е Сила, Могъщество, Слава. Миилиметър по милиметър той надига ръката към вътрешния джоб на сакото. Благословен да си, Господи! Добре че на идване тази сутрин не го окачи в дрешника.

Без да изпуска мухата от поглед, пръстите му се шмугват в джоба, напипват портфейла. Стискат го леко и бавно, мъчително бавно започват да го измъкват. Бавно, още по-бавно го надигат над облегалката на фотьойла. „Няма нищо по-подходящо! — уверява го гласът. — Това е твоето истинско оръжие!“ И всичко онова, побрало се между двете кожени половини. Шофьорска книжка. Социална осигуровка. Медицинска осигуровка и автомобилна застраховка. Кредитни карти. Дори някъде бе пъхнал негатив, малък формат, на акта си за раждане. Целият му живот е побран между тези две кожени половини. Между двете черни стени. Да, това е най-подходящото оръжие, неговият живот срещу нейният. За да…

„Господи, помогни ми, насочи правилно ръката ми!“ — моли се той.

Бавно надига портфейла. Бавно и плавно. Дали тя не го наблюдава с насмешка? Дали не му се присмива с ирония? Дали всичките тези нейни осем хиляди сатанински фасетки не са се вторачили в жалкия му, последен опит да я унищожи веднъж и завинаги?

След всичките му предишни усилия, ударът, който нанася, му се струва най-слаб, най-бавен, най-вял. Невероятно неточен. Портфейлът се стоварва върху ръката, раздира кожата му.

И той вижда как мухата се преобръща, изтъркулва се, пада.

Мъртва.

Нещо в него избухва. Някакво подобие на вик, но е рев, яростен рев, животинска наслада. Той избутва фотьойла назад, свлича се на колене върху мокета. Мухата се гърчи по гръб в предсмъртни агонии. Неподвижна, изпружена, навирила крачката си във въздуха. С яростно ръмжене той я прихваща с палеца и показалеца на дясната си ръка, пуска я в шепата на лявата. После от гърлото му се изтръгва нещо, за което по-късно не ще иска въобще да си спомня — някакво подобие на сатанински смях, обезумял… и я размазва с десния палец, превръщайки в жълтеникава кашичка главата, краката, крилата й. И продължава да размазва, да натиска със стиснати зъби, дори когато от нея е останало само чернеещо се безформено петънце върху дланта му. Дива усмивка. Див рев. Диво опиянение.

А после изведнъж подскача стреснато. Изправя се на крака. Обезумяло извръща очи. Сърцето му е забило до пръсване.

Телефонът звънеше. Той го загледа с почуда, недоумяващ какво ставаше, сякаш бе уред, странен и чужд за неговия примитивен свят.

Клепачите му се разтрепераха, той се върна в действителността. Преглътна болезнено, вдигна слушалката, поднесе я към ухото.

— Да?

Господи? Това ли беше неговият глас? Неговият глас? Отметна леко глава встрани, прочисти си гърлото, после отново приближи слушалката.

— Ало? — запита.

— Пресман, вие ли сте?

Той потрепера.

— Да.

— Мастърс е на телефона. Току-що погледнах в бележника и си спомних, че е трябвало да се видим днес по обед и да излезем заедно да хапнем. Вече е много късно. Имахме тежко събрание, което продължи повече от предвиденото. Ще се наложи да отложим нашата работа за след няколко дена.

Пресман поклати глава.

— Добре.

— Разбирате, че нищо не мога да направя! — допълни Мастърс.

— Естествено — гласът му отново бе станал същият, беше възвърнал предишния си професионален тембър. — Случват се и такива неща. Заслужава ли да си тормозим живота с глупости?

— Не знаете колко сте прав, Пресман. Ще ви се обадя след два-три дена.

Пресман продължаваше да клати глава.

— Добре. Няма проблеми.

Говореше в празното. Онова говедо Мастърс беше затворил. Когато остави слушалката, Пресман забеляза, че лявата му ръка трепери като на алкохолик.

Остана безмълвен така повече от половин час. В един момент очите му отново се вторачиха в петънцето на лявата длан. Почисти го набързо с книжна салфетка, която намери затрупана в чекмеджето на бюрото, а после запрати в коша.