Ричард Матисън: Досадната муха

Сгуши се във фотьойла и зачака.

„ Великият Бледолик Ловец се бе спотаил сред високите прерийни треви и и присвил зорки очи, дебнеше с готово за стрелба оръжие .“

Споменът, долетял през времето от прочетените преди години индиански романи, го накара да се изкикоти.

Мухата беше изчезнала, никъде не се виждаше. Пресман навъси вежди. Погледна часовника…

— Мамка му стара! — не можа да се сдържи.

Беше почти дванайсет и половина. Трябваше да помоли Дорийн да се обади в кантората на Мастърс малко преди обяд, да провери дали ще потвърдят оттам срещата.

Изненада се, че от известно време е приковал поглед в снимките, гледащи го от срещуположния край на бюрото — Бренда, Лори, Кен.

Бръкна в джоба на сакото, потърси пакета цигари. Беше му останала само една. Поредният забит пирон в капака на неговия ковчег, поредната димяща отрова… Той запали цигарата, всмукна дълбоко дима, смачка на топка пакета, запокити го в коша. Изпускайки кълбенцата бели къдели, бавно извъртя глава. Опита се да намери мухата. Къде се бе дянала, пущината? Нима се криеше от него? Нима искаше да стане по-ниска от тревите и по-тиха от водите? Осъзнаваше ли ставащото?

Ами ако беше бременна ? С пълна утроба яйца? Господи!

Значи трябваше на всяка цена да я убие! На всяка цена трябваше да попречи на десетките, на стотиците ларви (а сигурно бяха и повече, много повече!) да омърсят и съсипят бюрото му. Вече си представяше мокета и плюшените завеси плъпнали в червеи…

Нещо в гърлото му се надигна, димът го задави, едва можа да се овладее и да не повърне.

Погледът му отново се върна на снимките. Странно — от толкова време (от векове, може би?) бяха на бюрото му, а той едва сега ги забелязваше. Стояха си там като някакъв фон, все едно ги нямаше. Аксесоари, част от декора. Но сега бе втренчил поглед в тях, почти учуден, че ги вижда.

Загледа Бренда. Четиридесет и еднагодишна, рижа (нещо, за което трябваше да благодари повече на багрилата, отколкото на природата!), метър и шейсет и пет, седемдесет и пет килограма, угоена май повечко, отколкото бе необходимо (за това също трябваше да й намекне по най-деликатния начин, но дори и да го стореше, кой ли щеше да го чуе?)… Да-а-а, само развалини бяха останали от това нейно великолепно лице, което го бе карало да подлудява преди повече от осемнайсет години. А сега се бе променило — сякаш бе станало по-прикрито, добило бе намусено и винаги кисело изражение.

Той раздразнено се огледа още веднъж.

— Къде си се спотаила, мръснице? — подхвърли на невидимата муха. — Няма да ми се изплъзнеш, въобще и не си го помисляй! Така че да преставаме с играта на криеница и кацай, мътните да те вземат!

Затвори очи. Лицето му отново се сгърчи. Мигрената пак го замъчи. „Глупава работа! Кога ли нещо ще е наред!“

Издърпа горното чекмедже на бюрото. Извади флакончето с аспирин, отпуши го, изтръска в шепата си последните две хапчета.

Нима вече изпразни и този флакон?

Прокара аспирина с глътка мляко, остави чашата.

„Аха, ето че вече имаме средствата…“ — досети се.

Топна крайчеца на показалеца в чашата, а след това го долепи лекичко до повърхността на бюрото. На плота остана капчица мляко. „Така, това ще е за примамка!“

Пак се отпусна назад и се сгуши във фотьойла.

„Предай се, мръсно насекомо! Нямаш никакви шансове да оцелееш, свършено е с тебе! Е, ако ти е било писано, след двайсетина секунди ще можеш пак да полетиш, но едва ли…“

Пресман глътна хладния дим, закашля се, устата и гърлото му пламнаха.

После, обзет от внезапна ярост, той размаза цигарата в пепелника, превръщайки я в месиво от разнищен тютюн и смачкана хартия.

— По-скоро аз ще те размажа, отколкото ти да ме унищожиш! — измърмори й злобно.

Затърси мухата с очи. Нямаше никаква следа от ципокрилото.

„Е, аз мога и да почакам, глупава гадина! Аз имам мозък, а ти имаш само лайна по крилата, газиш в изпражнения… Да, за мен няма проблеми, ти си проблемът! И аз ще те отстраня! Бъди сигурна, че с тебе е свършено!…“

Погледът му се върна на снимката на Бренда.

Господи, какво безлично съществуване водеше горката му женица! „Защо пък, нали разполага с времето си!“ — саркастично й се присмя. Господ му беше свидетел, тя самата никога не пропускаше да му го напомня:

„Аз разполагам с времето си, Рой! Ще правя, каквото си искам!“

Сякаш бракът им се беше оказал двайсетгодишен затвор!

Запита се дали жена му си няма любовник. Да, за такива неща време не й липсваше, ако предположеше, че тя може да открадне няколко Безценни Омайни Мига и да ги сподели с някой женкар, каквито се моткаха навсякъде из града — с лопата да ги ринеш! И всичките от един дол дренки — тъпанари!