М. Трескунов - Предговор към „Тримата мускетари“

С цел да не намали величието им и да оправдае в очите на читателя техните постъпки, романистът се опира на нравите на епохата, формираща морала на неговите герои.

— По онова време — отбелязва Дюма — днешното понятие за думата гордост не беше още разпространено. Благородникът получаваше пари направо от ръката на краля и не се чувствуваше ни най-малко унизен. „И д’Артанян прибра четиридесетте пистола в джоба си без никакво стеснение, напротив, изказа най-голяма благодарност на негово величество.“

Като оценява миналото през погледа на буржоазния летописец, Дюма в опита си да приближи историческите събития до разбирането на съвременния му масов читател е принуден да посочва, че съдбата на „великите“ хора от миналото зависи от енергията и съобразителността на обикновените, незнатни хора. В най-критичните минути непременно се явяват тримата мускетари, а с тях и д’Артанян, и спасяват с храбростта си честта на кралицата и на Франция.

Дюма кара надменния аристократ Бъкингамския дук да се разчувствува от вестта за удивителните подвизи на д’Артанян: „Като слушаше разказа, предаден с толкова голяма простота, дукът от време на време поглеждаше учудено младежа, сякаш не можеше да разбере как този двадесетгодишен момък може да притежава такава предвидливост, такова благоразумие, смелост и мъжество“.

Всички „господа“, т.е. най-знатните хора на Франция и Англия, в романа действуват като манекени. Те са накичени със скъпоценности, кланят се учтиво, разговарят величествено, всеки момент са готови да умрат от любов към прекрасната дама, но всъщност нищо не вършат, нищо не могат да променят нито в своята, нито в чиято и да е съдба.

Преднамерено или не, но Дюма в своя роман показва, че националната енергия съвсем не е въплътена нито в Луи XIII, нито в Ана Австрийска, нито в благородниците от кралския двор.

Най-активен герой от категорията на „господата“ в романа е кардинал Ришельо и то само защото Дюма го е надарил с ролята на мелодраматичен злодей, от чиито постъпки зависят всички завръзки на интригата. И излиза така, че целият интерес на героичното повествование се съсредоточава върху постъпките на храбрите мускетари, които, макар и да служат, покорно на двора, в същото време се противопоставят с възгледите си на придворния морал. На студеното високомерие на благородниците в „Тримата мускетари“ е противопоставено великодушието и доблестната храброст на героите, в чието съзнание само от време на време прозира догадката, че те всъщност трябва да сърбат чужда попара.

За това донякъде свидетелствува житейски трезвото разсъждение на д’Артанян, който, избягнал смъртната опасност след дуела с конт дьо Вард, е поразен от мисълта за странната съдба, която кара хората да се унищожават един друг за интересите на лица, които са им чужди и които често не знаят дори, че те съществуват.

Мускетарите се стараят да действуват заедно — те сякаш черпят допълнителна енергия от другарското общуване помежду си. И ако се случи някои от тях да получи награда, те незабавно си я поделят по равно.

Тази тяхна безкористност и душевно благородство се превръща в своеобразен упрек към буржоазното общество на Франция, каквото е то след Юлската революция от 1830 г. и каквото го изобразяват писателите реалисти Балзак и Стендал.

В заключителната глава на романа, в която мело драматично е обрисувано възмездието, постигнало злодейката милейди, чиито многобройни престъпления за малко не погубват и тримата мускетари и д’Артанян, Дюма въвежда един многозначителен епизод: на човека, съгласил се да отсече главата на милейди, предлагат за награда торба със злато; палачът я хвърля в реката — той е неподкупен, той извършва това дело не заради пари, а в името на справедливото възмездие.

Тримата мускетари и д’Артанян действуват в романа и извършват своите подвизи в атмосферата на неизчерпаем героизъм. Този героизъм е естествена участ на хората, които са създадени за неуморна дейност, участ на онези, които са храбри и великодушни, които ценят дружбата, които са готови спокойно да се отвърнат от купчината нечестно придобито злато. В двадесет и първа глава на първата част на романа Дюма разказва как Бъкингамският дук се опитва да даде на д’Артанян ценни подаръци как това обижда д’Артанян: „Той разбра, че дукът търси начин да го накара да приеме нещо и мисълта, че кръвта на приятелите му и неговата кръв ще бъдат заплатени с английско злато, страшно го отврати“.