Джек Лондон - Желязната пета

Пръв известен случай за означаване на олигархията с това име.

Това деление на обществото, направено от Евърхард, съвпада с делението, направено от Люсиен Саниал, един от авторитетите по статистика през онова време. Неговите изчисления за принадлежност към тези деления по професии според преброяването в Съединените щати в 1900 г. е както следва: плутократска класа — 250 251; средна класа — 8 429 845; пролетарска класа — 20 393 137 души.

Дори в 1907 година се смятало, че страната се управлява от единадесет групи, но броят им намалял поради сливането на пет железопътни групировки във върховно обединение на железниците. Тези пет обединили се по този начин групи, заедно с финансовите и политическите им съюзници, били: 1. Джеймз Дж. Хил, който държал в ръцете си Северозападните железници; 2. Пенсилванската железопътна група с Шиф за финансов директор и с големи банкови фирми във Филаделфия и Ню Йорк; 3. Хариман с Фрик за финансов съветник и Одел за политически ръководител, които държали в ръцете си централната континентална, югозападната линия и линията по южното тихоокеанско крайбрежие; 4. Железопътните имущества на семейство Гулд; 5. Моър, Рийд и Лийдз, известни като „Рокайлъндската група“. Тези силни олигарси издържали сътресенията на конкуренцията и изминали неизбежния път към обединяването.

Лоби — своеобразна институция за подкупване, заплашване и покваряване на законодатели, от които се очаквало, че ще защищават интересите на народа.

Десет години преди тази реч на Евърхард нюйоркската търговска палата обнародвала отчет, от който цитираме следното: „Железниците държат напълно в своите ръце законодателните тела на повечето от щатите на съюза; те избират или бламират сенаторите, членовете на конгреса и губернаторите на Съединените щати и фактически диктуват държавната политика“ .

Рокфелър започнал като пролетарий и с пестеливост и лукавство сполучил да основе първия истински тръст, а именно известния „Стандард ойл“. Ние не можем да се въздържим и не дадем следната забележителна страничка от историята на онези времена, за да покажем как необходимостта да се намери пласмент за излишъците на „Стандард ойл“ смазала дребните капиталисти и ускорила провалянето на капиталистическата система. Дейвид Грейъм Филипс бил радикален писател от онзи период и цитираните негови думи са взети от броя на „Сатърди ивнинг пост“ от 4 октомври 1902 година след Христа. Това е единственият брой от този вестник, достигнал до нас, и все пак по неговия вид и съдържание не можем да не заключим, че е бил едно от популярните периодически издания с голям тираж. Цитата даваме по-долу:

„Преди около десет години според компетентен специалист доходите на Рокфелър възлизали на тридесет милиона. Той достигнал предела за доходно влагане на печалби в петролната индустрия. Така ние виждаме тогава огромни постъпления в суха пара — повече от два милиона долара месечно само за Джон Дейвисън Рокфелър. Въпросът за пласирането им ставал по-сериозен. Той се превърнал в кошмар. Доходът от петрола набъбвал, набъбвал, а броят на сигурни капиталовложения бил ограничен, по-ограничен дори, отколкото е сега. Рокфелърови започнали освен петрола да навлизат в разни други клонове не поради някаква особена жажда за по-големи печалби. Те били заставени, повлечени от тази прииждаща вълна пари, непреодолимо привличани от магнита на техния монопол. Те създали щаб от търсачи на капиталовложения и изследователи. Говори се, че началникът на този щаб получавал годишна заплата от сто двадесет и пет хиляди долара.

Първото значително излизане на Рокфелърови от кръга на петрола било навлизането им в железопътния бранш. Към 1895 година те държали в ръцете си една пета от железопътната мрежа на страната. Какво притежават или управляват като главни собственици днес? Те държат в ръцете си всички големи железопътни линии в щата Ню Йорк — северни, източни в западни — с изключение на една, където техният дял възлиза само на няколко милиона. Те са господари на големите линии, излизащи във всички посоки от Чикаго. Те са главни собственици на няколко от железопътните мрежи, простиращи се до Тихия океан. Техните гласове правят толкова всемогъщ господин Морган, макар да може да се добави, че те имат по-голяма нужда от неговия ум, отколкото той от техните гласове, поне сега, и съюзяването на двете неща представлява до голяма степен «общност на интересите».