Джек Лондон - Желязната пета

Дълго време беше спорен въпросът дали опожаряването на гетото в южната част на града е било случайно или е било извършено от наемниците; обаче сега се знае с положителност, че гетото е било подпалено от наемниците по заповед от техните началници.

Голям брой здания издържали повече от седмица, а едно се държало единадесет дена. Всяка сграда трябвало да се щурмува като укрепление и наемниците си пробивали път нагоре етаж по етаж. Това били жестоки сражения. Никой нито искал, нито давал пощада и воюващите революционери имали предимството да бъдат отгоре. Макар революционерите да били избити, загубите не били едностранни. Гордият чикагски пролетариат останал верен на старата си слава. Защото колкото негови бойци падали убити, толкова врагове убивал и той.

Летописите на тази краткотрайна ера на отчаянието представляват кърваво четиво. Отмъщението било ръководна подбуда, а членовете на терористичните организации не държали на своя живот и нямали надежди за бъдещето. „Данитите“, взели името си от ангелите на отмъщението в мормонската митология, се появили в планините на Големия запад и се разпространили по цялото тихоокеанско крайбрежие от Панама до Аляска. „Валкириите“ били жени. Те били най-страшни от всички. За членки могли да бъдат избирани само онези, които имали близки, убити от олигархията. Обвинявали ги в това, че измъчвали пленниците си до смърт. Друга прочута женска организация била „Вдовиците от войната“. Сродна с „Валкириите“ била организацията на „Берсеркерите“. За тези мъже собственият живот нямал никаква стойност и именно те унищожили огромния наемнически град Белона заедно с населението — повече от сто хиляди души. „Бедламитите“ и „Хелдамитите“ били организации — близнаци на робите, а една нова религиозна секта, която не просъществувала дълго, се наричала „Гняв божи“. Между другите само за да покажем своеобразието и безкрайната преданост на поставената цел, може да се споменат още: „Кървящите сърца“, „Синовете на утрото“, „Зорниците“, „Фламинго“, „Тройните триъгълници“, „Трите черти“, „Рубониците“, „Отмъстителите“, „Команчите“ и „Еребузи-тите“.

Това е краят на ръкописа. Той се прекъсва неочаквано, по средата на изречението. Вероятно Ейвис Евърхард била предупредена за идването на наемници, понеже е имала време благополучно да скрие ръкописа, преди да избяга или да бъде заловена. Жалко, че не е доживяла да довърши повествованието си, защото тогава без съмнение щеше да се изясни тайната, която вече седем столетия забулва екзекуцията на Ърнест Евърхард.