Джек Лондон - Сърцата на тримата

При падането на пясъка Франсис остана почти без дъх, а натискът на стоварилото се в същия миг отгоре му тяло на врага съвсем го пресече. Както лежеше проснат по гръб, без да може да промълви нито дума, той забеляза, че възседналият го мъж го заразглежда с внезапно любопитство.

— За какво ти са тия мустаци? — промърмори непознатият.

— Хайде, режи ги! — изпъшка Франсис, щом можа да си поеме дъх. — Ушите са твои, но мустаците са си мои. Те не влизат в уговорката. Освен това тази хватка беше чисто жиу-жицу.

— Ти каза: „С каква да е хватка, но ще те поваля“ — със смях повтори собствените му думи непознатият. — Колкото за ушите, можеш да си ги задържиш. Никога не съм се канил да ти ги отрязвам, а сега, като ги гледам отблизо, те ме съблазняват още по-малко. Ставай и се махай оттук. Аз те бих. Vamos! И да не си се опитал да се промъкнеш пак тука. Марш! Да те няма!

С още по-голямо възмущение, към което сега се добави унижението от претърпяното поражение, Франсис се запъти обратно към брега и кануто.

— Хей, малкия, няма ли да ми оставиш визитната си картичка? — извика подире му победителят.

— На главорези визитни картички не се дават — тросна му се Франсис през рамо, клекна и хвана греблото. — Казвам се Морган.

Непознатият трепна от учудване и изненада, отвори уста да каже нещо, но промени намерението си и промърмори под носа си: — От същото родословие… нищо чудно, че си приличаме.

Все още измъчван от негодувание, Франсис стигна отново брега на остров Бик, седна на крайчеца на кануто, напълни и запали лулата си и мрачно се замисли. „Луди, всички до един — така си мислеше той. — Никой не се държи разумно. Бих искал да видя как старият Ригън би се оправил с тези хора. Сигурно биха му отрязали ушите!“

Да можеше да види в този миг младежа с платнените панталони и познато лице, Франсис щеше съвсем да се убеди, че цяла Латинска Америка е населена само с невменяеми, защото въпросният младеж, прибрал се в покритата с трева колиба в сърцето на своя остров, тъкмо се беше заловил да разглежда закачената на стената фотографска репродукция от рисуван с маслени бои портрет на прародителя им сър Хенри Морган и с усмивка мърмореше на глас:

— Май че успях да всея страх божий в душата на този член на семейство Морган… Е, стари пирате — продължи той със същата усмивка, — двама от последните ти потомци насмалко не си светиха маслото с автоматични пистолети, пред които твоят кремъклия пищов не чини пукната пара.

Той се наведе над един очукан и изпояден от червеи моряшки сандък, вдигна белязания с буквата „М“ капак и отново се обърна към портрета:

— Е, родоначалнико, стари уелски пирате, единственото наследство, което си ми оставил, са старите ти дрипи и лице, което прилича на твоето. Но струва ми се, че ако наистина ме хванат дяволите, бих могъл да повторя твоето геройство от Порт-о-Пренс 2 2 Порт-о-пренс — столица и главно пристанище на Хаити. Б. р. не по-зле от самия теб.

Подир миг той започна да вади и да облича изгнилите от времето и изпоядени от молци одеяния и добави:

— Е, ето че старите дрипи са на гърба ми. Хайде, скъпи родоначалнико, излез от рамката си и ако смееш, кажи, че има нещо, по което не си приличаме.

Когато се премени с древните одежди на сър Хенри Морган, запаса къса сабя на кръста и мушна два тежки кремъклии пищова с огромни размери в широкия пояс, приликата между живия човек и рисувания образ на стария пират, превърнал се отдавна в прах, бе поразителна.

Младежът докосна струните на една китара, запя стария пиратски напев и му се стори, че портретът на неговия прадядо избледнява и прелива в друга картина; ето какво видя той:

Опрял гръб на гротмачтата, същият този прадядо стоеше с бляскаща в ръката му сабя пред полукръг от фантастично облечени главорези моряци, а зад него, от другата страна на мачтата, друг докаран и въоръжен като него мъж размахваше сабя пред втори полукръг от главорези, който сключваше пръстена около мачтата.

Тази жива картина на въображението му изчезна при скъсването на една от струните, която бе дръпнал твърде силно. И в настъпилата изведнъж тишина му се стори, че в някакво ново видение старият сър Хенри е излязъл от рамката, застанал е до него съвсем като жив, дърпа го за ръкава навън от колибата и непрекъснато повтаря със задгробен шепот: