Джек Лондон - Сърцата на тримата

Макар очите му и да се премрежваха, а пръстите да ставаха все по-безчувствени, направи му впечатление, че проходът става и по-нисък, и по-тесен. Както беше наклонен надолу под тридесет градуса, изведнъж му се видя като мишеловка, а самият той като плъх, който се плъзга с главата напред към пълна неизвестност. Още преди да стигне отвора, Торес прецени, че ивицата дневна светлина, която говореше за широкия овят отвъд, бе твърде тясна за тялото му. И опасението му се оправда. Той препълзя с пълно безразличие през скелет, макар и да видя в ярката дневна светлина, че е човешки, и въпреки че трябваше жестоко и болезнено да си натисне ушите, сполучи да промъкне главата си през малкия отвор. Слънцето прежуряше тила му, а очите ненаситно се опиваха от волните простори на света, където неумолимата скала не искаше да пусне остатъка от тялото му.

Най-влудяващо от всичко бе поточето, което течеше на по-малко от стотина крачки, заградено с дървета отвъд и обрасъл със сочна ливадна трева склон на отсамната страна. А в поточето, под сянката на дърветата, до коляно във вода стояха и дремеха няколко крави от нискораслата порода, характерна за Долината на Загубените души. От време на време те мързеливо размахваха опашки, за да прогонят мухите, или пристъпваха от крак на крак. Торес злобно ги загледа — няма ли да пият? Но те очевидно съвсем не бяха жадни. Глупави говеда! Да не пият, когато покрай тях спокойно тече такова изобилие от вода!

Изведнъж кравите се стреснаха, обърнаха глави към оттатъшния бряг и наостриха уши. После, когато от гъстака изскочи едър елен с големи рога и слезе при водата, присвиха уши, заклатиха глави и заудряха водата с крак така, че Торес чу плясъка. Ала еленът не обърна внимание на заплахите им, наведе глава и взе да пие. Това бе твърде много за Торес и той нададе безумен вик; ако беше в пълно съзнание, нямаше да познае, че този вик се е изтръгнал от собствените му гърло и гърди.

Еленът отскочи настрана. Кравите обърнаха глави към Торес, пак задрямаха със затворени очи и продължиха да пъдят мухите с опашки. С рязко усилие, без да разбере, че е откъснал наполовина ушите си, Торес дръпна главата си назад през тесния процеп и се строполи в безсъзнание върху скелета.

Подир два часа, при все че не знаеше колко време се е минало, той дойде на себе си и видя, че лежи, притиснал буза към черепа на скелета. Залязващото слънце вече грееше през пролуката и погледът на Торес се спря върху ръждясал нож. Върхът му беше изхабен и счупен и Торес разбра връзката между него и скелета. Това беше ножът, който бе издраскал надписа върху скалата в основите на фунията при другия край на прохода, а този скелет представляваше останките на човека, който бе драскал с него. И в същия миг Алварес Торес полудя.

— А, Питър Макгил, моят враг! — промърмори той. — Питър Макгил от Глазгоу, който ме подмами до тоя край!… На ти сега! На ти! На!

С тези думи той заби тежкия нож в крехкото чело на черепа. Прахът от костта, служила някога за хранилище на мозъка на Макгил, се наби в ноздрите му и разпали неговата ярост. Той се нахвърли върху скелета с голи ръце, започна да го разкъсва, да го дроби и тясното пространство около него се изпълни с хвърчащи кости. Това приличаше на битка, в която той унищожаваше сетните смъртни останки на някогашния жител на Глазгоу.

Торес отново промуши главата си през процепа, за да погледне гаснещото великолепие на света. Като плъх, хванат за врата в капана, устроен от древните маи, той видя прекрасния свят и деня да потъват в мрак, а заедно с тях и собственото му прояснило се съзнание угасна в мрака на смъртта.

Кравите продължаваха да стоят във водата, да дремят и да размахват опашки срещу мухите; по-късно, без да обръща внимание на кравите, на брега пак излезе еленът, за да уталожи докрай жаждата си.

Не току-тъй колегите на Ригън го бяха нарекли Вълка на Уол Стрийт. Обикновено той играеше на борсата сдържано, макар и в голям мащаб, но от време на време, като алкохолик, който периодично се запива, се впускаше в най-необуздани и главоломни борсови спекулации. Най-малко пет пъти през времето на дългогодишната си кариера Ригън бе предизвиквал стихийно спадане или покачване на курса и всеки път си бе докарвал милиони печалба. Никога не се впускаше в дребни спекулации, нито се впускаше прекалено често.

Години наред той оставаше бездеен, докато успееше да приспи подозрението на окръжаващите и финансовият свят започваше да мисли, че Вълка е остарял и се е укротил. И тогава като гръм от ясно небе поразяваше хора и интереси, които искаше да съсипе. Но макар и ударът да падаше винаги като гръм от ясно небе, той никога не се пораждаше като гръм. Дълги месеци и дори години минаваха във всестранни приготовления и най-грижливо обмисляне на плановете и условията на решителния бой.