Джек Лондон - Сърцата на тримата

— Тука, точно в тази къща стоеше сандъкът със съкровището — рече със запъване Торес.

— Това се казва да гониш вятъра! — изръмжа шефът. — Сеньор Торес, винаги съм подозирал, че сте глупак.

— Отде можех да зная, че къщата е изгоряла?

— Трябвало е да го знаете, вие, който винаги всичко знаете — сопна му се шефът. — Но мен няма да ме излъжете. Аз не съм ви изпускал от погледа си. Видях как откраднахте изумрудите и рубините от очите на боговете на маите. Поне това ще разделите с мене, и то още сега!

— Чакайте, чакайте, имайте мъничко търпение — замоли му се Торес. — Нека първо да поразузнаем. Разбира се, ще разделя с вас четирите скъпоценни камъка… но какво представляват те в сравнение с цял сандък? Това беше лека, слаба сграда. Сандъкът може да е паднал във водата, незасегнат от пожара, когато се е съборил покривът. А скъпоценни камъни не се повреждат от вода!

Шефът изпрати хората си да разузнаят между овъглените колове и те, кой с газене, кой с плуване, взеха да търсят в плитките води, като се пазеха да не ги повлече смучещото течение на водовъртежа. Аугустино Мълчаливеца пръв направи откритие близо до брега.

— Стъпил съм на нещо — съобщи той от място, където водата едва стигаше до колената му.

Торес нагази в езерото, наведе се тъй, че главата и рамената му се скриха под водата, и заопипва намерения предмет.

Това е сандъкът, сигурен съм — заяви той. — Я елате, всички! Измъкнете го на сухо, та да можеш да видим какво има в него.

Но когато това бе сторено и той тъкмо се канеше да вдигне капака, шефът го спря.

— Върнете се във водата, всички вие! — заповяда той на хората си. — Има още много сандъци като тоя и няма да има никаква полза от експедицията ни, ако не ги намерим. Само един сандък не може да изплати разноските.

Едва когато всички заджапаха и слепешката затърсиха във водата, Торес вдигна капака. Шефът се вкамени от изумление. Той можеше само да гледа и да издава нечленоразделни звуци.

— Ще повярвате ли сега? — попита Торес. — Това няма цена. Ние двамата сме най-богатите мъже в Панама, в Южна Америка, в света. Това е съкровището на маите. Ние сме чували за него, когато сме били малки момчета. Нашите бащи и деди са мечтали за него. Конкистадорите не са могли да го намерят. И то е наше… наше!

А докато те двамата, почти зашеметени, стояха и гледаха, другите един по един се измъкнаха от водата, наредиха се в мълчалив полукръг зад гърба им и също се вторачиха в съкровището. Нито шефът, нито Торес подозираха, че техните хора стоят зад гърба им, нито пък техните хора подозираха, че Загубените души безшумно се приближават към тях отзад. И така се случи, че всички стояха като омагьосани, със закован в съкровището поглед, когато врагът започна пристъпа.

От десетина крачки разстояние лъкове и стрели са смъртоносни, особено когато има достатъчно време грижливо да се прицелиш. Две трети от търсачите на съкровища едновременно се намериха на земята. Във Висенте, който случайно беше застанал точно зад Торес, се забиха не по-малко от две копия и пет стрели. Шепата оцелели жандарми едва успяха да грабнат пушките и да се завъртят, когато започна нападението с боздугани. Рафаел и Игнасио, двамата жандарми, които бяха взели участие в приключенията из петролните полета на Хучитан, почти веднага паднаха с разбити черепи. И както винаги жените на Загубените души се погрижиха ранените да не останат за дълго само ранени.

Краят на Торес и шефа бе рече въпрос на няколко мига, когато чулият се от планината страшен тътнеж и сриналата се веднага след това лавина от камъни отвлякоха вниманието на всички. Няколкото останали живи Загубени души, обзети от ужас, се втурнаха към прикритието на храстите. Шефът и Торес, които единствени още стояха на крака и дишаха, вдигнаха очи към скалата, където от току-що направената дупка продължаваше да излиза пушек, н видяха на ръба, залени от слънчев блясък, да се изправят Хенри Морган и царицата.

— Вие се примерете в жената — изръмжа шефът, — а аз ще тегля куршума на този гринго Морган, та ако ще това да е последното нещо в живота ми, който бездруго май няма да продължи още дълго.

Двамата вдигнаха пушките си и гръмнаха. Куршумът на Торес, който никога не се бе проявявал като много добър стрелец, улучи царицата право в гърдите. А шефът, прославеният стрелец и притежател на множество медали, не можа да улучи целта си. След миг един куршум от пушката на Хенри го удари в китката и излезе през лакътя. И когато пушката му издрънча на земята, шефът разбра, че тази дясна ръка, с раздробена от китката до лакътя кост, никога вече не ще може да държи пушка.