Джек Лондон - Сърцата на тримата

— О, махай се по дяволите! — възкликна Алехандро, когато отвори вратата и освети, лицето на дотегливия гост.

— Аз имам голяма тайна! — задъхано промълви И Пун. — Много голяма, съвсем нова тайна!

— Ела утре в работно време — изръмжа Алехандро и се приготви да изрита китаеца от стъпалата.

— Аз не продава тайна — каза със запъваше И Пун и спря да си поеме дъх. — Аз прави подарък. Аз дава тайна сега. Сеньорита, ваша сестра, тя отвлечена. Тя вързана на кон, който тича бързо по брега.

Обаче Алехандро, който беше казал лека нощ на Леонсия преди по-малко от половин час, високо се изсмя на думите му и пак се приготви да изрита търговеца на тайни. И Пун съвсем се отчая. Той измъкна хилядата долара, тикна ги в ръцете на Алехандро и каза:

— Вий върви гледа бързо. Ако сеньорита тука в къщата, вий вземе всички тия пари. Ако сеньорита не тука, тогава вий връща парите…

И това накара Алехандро да се убеди. След една минута той вдигаше на крак цялата къща. След пет минути пеоните коняри, едва отворили очи от дълбокия сън, вече ловяха и оседлаваха коне и товарни мулета е оборите, а Солановци се обличаха за път и се въоръжаваха.

Пръснали се нагоре и надолу по брега и по разни пътеки, водещи назад към Кордилерите, в непрогледна тъма Солановци търсеха слепешката следите на похитителите. Случаят пожела подир тридесет часа Хенри съвсем самичък да попадне на дирята, да я проследи и да настигне целия отряд от двадесет души и Леонсия, спрели на стан в Стъпката на бога, на същото място, откъдето старият жрец на майте пръв бе видял очите на Чиа; те готвеха и закусваха. Да излезе сам срещу двадесет, би било неразумно, дори невъзможно, и англосаксонският ум на Хенри не видя нищо привлекателно в такова решение на въпроса. Затова пък натовареното с динамит муле, спънато настрана от другите четиридесет и няколко разседлани животни и оставено от нехайните пеони да стои с товара на гърба си, му се видя много привлекателно. Вместо да пристъпи към явно невъзможния опит да освободи Леонсия, той реши, че сред толкова много мъже нищо не заплашва женската й чест, и открадна мулето с динамита.

Но той не го заведе далече. В прикритието на ниска горичка Хенри отвори денка, напълни всичките си джобове с шашки динамит, кутия детонатори и малко кълбо фитил, погледна със съжаление останалия динамит, който с удоволствие би подпалил, но не смееше, и се залови да подготвя път за отстъпление, в случай че сполучеше да отвлече Леонсия от похитителите й. Както преди в Хучитан Франсис бе осеял пътя за отстъпление със сребърни долари, така този път Хенри го осея с шашки динамит — той ги слагаше на малки връзки с фитил, не по-дълъг от дължината на детонатора, и с по един детонатор в двата края.

Цели три часа Хенри трябваше да обикаля стана в Стъпката на бога, докато намери сгода да се обади на Леонсия, а още два скъпоценни часа отидоха на вятъра, докато тя намери сгода да се промъкне при него. И това нямаше да бъде чак толкова лошо, ако бягството й не беше почти веднага забелязано и ако жандармите и другите участници в отряда на Торес, качени на коне и мулета, не бяха догонили бързо двамата пешаци.

Когато Хенри дръпна Леонсия да се скрие до него в укритието на една скала и същевременно вдигна пушката и се приготви да стреля, тя запротестира.

— Всичко е против нас, Хенри — каза тя. — Те са твърде много. Ако се биеш, ще те убият. И какво ще стане тогава с мене? По-добре да се спасиш сам, за да доведеш помощ, и да ги оставиш да ме хванат отново, отколкото да умреш и пак да ме оставиш в техните ръце.

Но Хенри поклати глава.

— Няма да ни хванат, скъпа сестричке. Имай вяра в мене и гледай. Ето ги, идват. Само гледай сега!

Яхнали кой кон, кой товарно муле — кой каквото свари в бързината, — Торес, шефът и техните хора се появиха с тропот на пътеката. Хенри се прицели не в тях, а в по-близка точка, където беше заложил първите шашки динамит. Когато натисна спусъка, пред тях се вдигна облак от дим и прахоляк, който закри преследвачите, а когато облакът бавно се раз-пръсна, те видяха, че половината от тях бяха проснати на земята и всички до един бяха зашеметени и уплашени от взрива.

Хенри хвана Леонсия за ръка, дръпна я да стане и двамата затичаха по-нататък. След като отминаха на безопасно разстояние второто място, където имаше заровен динамит, той я накара да седне до него да си почине и да си поеме дъх.

— Този път няма да пристигнат толкова бързо! — тържествуващо изсъска Хенри. — И колкото по-дълго ни преследват, толкова по-бавно ще напредват.