Джек Лондон - Сърцата на тримата

— Сега пък какво искаш? — грубо попита Торес.

— Пари, за бога, малко пари, сеньор, мъничко пари! — захленчи престарелият пеон.

— Ти вече си получи парите — изръмжа Торес. — Преди да замина, аз ти дадох двойно повече, за да ти стигнат за двойно по-дълго време. Още цели две седмици няма да получиш нито едно сентаво.

— Задлъжнях — изхълца старецът; цялата му снага се тресеше и тръпнеше от нервната възбуда на съвсем наскоро погълнатия алкохол.

— За изпитото в пулкерията „Петър и Павел“ — безпогрешно установи Торес с презрителен смях.

— За изпитото в пулкерията „Петър и. Павел“ — откровено си призна старецът. — И плочата със сметката ми е изписана докрай; Не мога да получа повече пулке на вересия. Аз страдам и минавам през хиляди мъчения, когато не пия, пулке.

— Ти си свиня без разум!

Някакво странно достойнство, нещо като мъдрост извън пределите на мъдростта внезапно, одухотвори съсипания пеон, той се изправи, дори спря за миг да трепери и мрачно заговори:

— Аз съм стар. Кръвта едва се движи в жилите и сърцето ми. Желанията на младостта са угаснали. Не мога дори да работя с това мое разбито тяло, макар и да зная добре, че работата носи облекчение и забрава. Не мога дори да работя и да забравя. Храната не се услажда на моята уста и свива от болка стомаха. Жените… те са напаст и ме е яд да си спомня, че някога съм ги желал. Децата… последното си дете погребах преди дванадесет години. Вярата… тя ме плаши. Смъртта… страхът от нея не ме напуска и в съня. Пулке… о, боже, то е единственото нещо, което още придава радост и вкус на последните ми дни! Какво от това, че пия прекалено много? То е, защото имам толкова много да забравя и ми е останало толкова малко време да се грея на слънце, преди тъмнината да го скрие завинаги от старите ми очи.

Торес остана глух за философията на стареца и нетърпеливо понечи да си тръгне.

— Няколко песо, само шепичка песо — молеше се старият пеон.

— Нито едно сентаво — отсече Торес.

— Добре тогава! — със същия тон отсече пеонът.

— Какво искаш да кажеш? — дрезгаво попита Торес, обзет от внезапно подозрение.

— Забравил ли си? — отвърна старецът така натъртено и многозначително, че И Пун неволно се запита какво ли кара Торес да дава на пеона нещо като пенсия или парична помощ.

— Аз ти плащам, както сме се споразумели, за да забравиш — каза Торес.

— Никога няма да забравя, че старите ми очи те видяха да забиваш нож в гърба на сеньор Алфаро Солано — отговори пеонът.

Макар и да оставаше скрит зад колоната и да седеше неподвижно в позата на почиващ човек, образно казано, И Пун „подскочи“. Семейство Солано бяха хора лични и имотни. Това, че Торес е убил едного от тях, бе наистина скъпа тайна.

— Говедо! Свиня без разум! Гнусно животно! — ръцете на Торес се свиха от ярост. — Много съм добър, затова се държиш така с мене! Само да се изпуснеш да кажеш нещо и ще те пратя в Сан Хуан! Ти знаеш какво значи това. Не само ще спиш със страх от смъртта, но и когато си буден, всеки миг ще те е страх да живееш, като гледаш пред себе си лешоядите, които скоро ще кълват твоите кости. А в Сан Хуан няма да има пулке. Хората, които изпращам в Сан Хуан, никога вече не виждат пулке. Е? Какво? Така си и мислех. Ще почакаш две седмици и като ти дойде времето, пак ще ти дам пари. Не искаш ли да почакаш, никога вече, докато се озовеш в търбусите на лешоядите, няма да видиш пулке.

Торес се завъртя на токове и си отиде. И Пун го изчака, докато се отдалечи е двамата си приятели надолу по улицата, след това обиколи колоната и видя, че старият пеон се е строполил на земята от отчаяние, че не ще получи повече пулке, и охка, пъшка и надава резки пресекливи ридания, тялото му потръпва, както потръпват умиращи животни в предсмъртните си мъки, а пръстите му щипят кожата и дрипите, сякаш махат оттам стоножки. И Пун седна до него и разигра малка комедия. Той измъкна от джоба си златни и сребърни монети и взе да ги брои с леко и меко дрънчене и звънтене, което отекна в ушите на обезумелия пеон като бълболене и кълколене на цели извори от пулке.

— Ние сме мъдри — заговори му И Пун на витиеват испански език, като продължаваше да дрънка с парите, докато пеонът хленчеше и му се молеше за няколко сентаво за чаша пулке. — Ние сме мъдри, ти и аз, старче; ние ще поседим тук и ще разкажем един на друг каквото знаем за мъжете и жените, за живота и любовта, за гнева и неочакваната смърт, за лютата ярост в сърцето и леденостудената стомана, забита в гърба; и ако остана доволен от това, което ми разкажеш, ще пиеш пулке, докато ти протече от ушите и избие през очите. Ти го обичаш това пулке, а? Иска ти се да си пийнеш една чаша сега, ей сега, скоро, много скоро?