Джек Лондон - Сърцата на тримата

— Да не вземеш да ми разправяш, Франсис — казваше другият, — че цялото това време си миткал из Панама, без да подариш сърцето си на десетина сеньорити.

— Само на една — отговори Франсис след кратко мълчание, през време на което царицата забеляза, че той гледа приятеля си право в очите. — Освен това — продължи Франсис след още едно кратко замълчаване — аз й подарих сърцето, но запазих разума си. Джони Патмор, о, Джони Патмор, ти мислиш само за флирт, но казвам ти, че има още много нещо да научиш. Казвам ти, че в Панама намерих най-прекрасната жена в света; жена, която ме накара да се почувствувам щастлив, че можах да се запозная с нея; жена, изтъкана от огън, страст, нежност, благородство — царица на жените.

И царицата, която слушаше и виждаше дълбокия възторг, изписан на лицето му, се усмихна с нежна обич и самоувереност: нима не беше спечелила съпруг, който гореше от любов към нея?

— И тази дама… ъъъ… отговори ли ти тя с взаимност? — реши се да попита Джони Патмор.

Царицата видя как Франсис кимна.

— Тя ме обича, както я обичам аз… — сериозно отговори той. — В това съм съвършено сигурен. — Изведнъж той се изправи. — Чакай. Ще ти я покажа.

И когато той се запъти към вратата, безкрайно щастлива от дочутото признание, царицата дяволито изтича и се скри зад вратата на разкошната стая, която, както я бе осведомила камериерката, се наричала „приемна“, но предназначението на която бе останало неясно за нея. Докато го гледаше да се качва по широките мраморни стъпала, тя си представяше с възторг как ли ще се изненада, като не я намери в леглото. След няколко мига Франсис се върна. Сърцето й се посви, когато забеляза, че след като не бе я намерил, по лицето му не се четеше никакво безпокойство. В ръка той носеше някакъв свитък — или навит тънък бял картон. Без да погледне нито наляво, нито надясно, той влезе отново в библиотеката.

Тя надникна и го видя да развива свитъка и да го слага пред очите на Джони Патмор и го чу да казва:

— Прецени сам. Ето я.

— Но защо го казваш с такъв погребален тон, драги? — попита Джони Патмор след като дълго разглежда снимката.

— Защото ние се срещнахме твърде късно. Аз бях принуден да се оженя за друга и завинаги се разделих с нея само няколко часа преди тя да се омъжи за друг, комуто бе дала дума, преди единият от нас да знае за съществуването на другия. Но жената, за която се ожених — моля те да си вземеш бележка, — е добра, прекрасна жена. Аз ще й бъда вечно предан. За съжаление тя никога не ще притежава моето сърце.

При този рязък обрат царицата изведнъж разбра цялата истина. Тя усети, че й прилошава, и насмалко не припадна, притиснала ръце до сърцето си. Макар че двамата мъже продължаваха да говорят в библиотеката; царицата не чу нито дума повече — бавно, с усилие тя си наложи спокойствие. Най-после, със свити рамене, като мъничка нещастна сянка на блестящата жена и съпруга, каквато беше допреди няколко минути, с несигурни крачки тя прекоси преддверието и като в някакъв кошмар, за който не е присъща бързина на движението, бавно се заизкачва нагоре. Щом влезе в стаята си, царицата загуби самообладание. Тя дръпна пръстена на Франсис от ръката си и го стъпка с крак. Нощната й шапчица и костенурковите фуркети полетяха в общия куп на пода. Разтърсвана от ридания, треперейки, мълвейки откъслечни думи, тя се захлупи на леглото и се отдаде на неописуемата си мъка, но остана съвсем неподвижна, когато Франсис надзърна в стаята на път към спалнята си.

Един час, който й се стори като хиляда столетия, царицата го чака да заспи. Тогава стана, взе в ръка украсената с нешлифовани скъпоценни камъни кама, която бе притежавала още в Долината на Загубените души, и тихичко, на пръсти, влезе в стаята му. Тя беше там, на тоалетката — голямата снимка на Леонсия. Изпаднала в нерешителност, стиснала камата в схваналите се от болка длан и пръсти, тя се двоумеше между мъжа си и Леонсия. Но когато застана до леглото му с вдигната за удар ръка, сълзите, нахлули в сухите дотогава очи, замъглиха погледа й, ръката с камата се отпусна и тя гласно изхлипа.

Ново решение я накара, да се изправи и да отиде при тоалетката. Оставените там бележник и молив привлякоха вниманието й. Тя издраска две думи, откъсна листчето и го сложи върху лика на Леонсия, който я гледаше от повърхността на полираното дърво. След това с безпогрешен замах на камата закова бележката между очите на този образ с такава сила, че острието се заби в дървото, а дръжката затрептя изправена нагоре.