Джек Лондон - Сърцата на тримата

Междувременно, както в Ню Йорк се бяха сблъскали борсовите интереси и Ригън сръчно провеждаше могъщото си нападение срещу всичките акции на Франсис, а Франсис и Баском напразно се мъчеха да разберат кой върши това, така и в Панама се сблъскваха интереси, които засягаха Леонсия и Солановци, Торес и шефа на полицията, а не по-малко от тях и някой си И Пун — топчестия, с лице като месечина китаец.

Дребният стар съдия, който бе творение на шефа, седеше и спеше на съдебното заседание в Сан Антонио. Той кротко спеше вече два часа, от време на време клюмаше глава и мърмореше в дълбокия си сън, при все че случаят беше сериозен и предполагаше заточение за двадесет години в Сан Хуан, където и най-здравите не издържаха повече от десет. Но съдията нямаше нужда да преценява доказателствата и пренията. Още преди да започне разглеждането на делото, решението и присъдата се бяха очертали в ума му, понеже бе му ги подсказал шефът. Защитникът довърши повърхностната ся реч, секретарят на съда кихна и съдията се събуди. Той бодро се огледа и рече:

— Виновен!

Никой не се изненада, дори и обвиняемият.

— Да се яви утре сутрин да изслуша присъдата… Следващото дело!

След като издаде тази заповед, съдията се приготви отново да потъне в сън, но изведнъж видя в съдебната зала да влизат Торес и шефът. Блясъкът в очите на шефа бе достатъчно указание и той, без да се бави, закри съдебното заседание.

— Аз ходих при Родригес Фернандес — обясняваше след пет минути шефът в опустялата съдебна зала. — Той казва, че това е истински скъпоценен камък, че голяма част ще се изгуби при шлифоването, но въпреки всичко ще ми даде петстотин златни, долара за него… Покажете го на съдията, сеньор Торес, покажете му цялата шепа по-големи камъни.

И Торес започна да лъже. Налагаше му се да лъже, понеже не можеше да признае, че скъпоценностите му бяха позорно отнети от Солановците и Моргановците, когато го изхвърлиха от хасиендата. И лъжите му бяха толкова убедителни, че успяха да убедят дори и шефа; колкото за съдията, той винаги приемаше на вяра всичко, което му кажеше шефът, с изключение на онова, което се отнасяше за силните питиета. Накъсо, ако се махнеха множеството подробности, прибавени от Торес, работата стояла тъй: той бил съвсем сигурен, че бижутерът е подценил камъка, и затова изпратил останалите със специален човек на своя агент в Колан с нареждане да бъдат препратени в Ню Йорк на бижутерската къща „Тифани“ за оценка, която би могла да доведе и до продажба.

Когато напуснаха съдебната зала и заслизаха по няколкото стъпала между кирпичени колони, носещи белези от куршуми, оставени по тях от предишни революции, шефът тъкмо казваше:

— Та понеже при търсенето на тия скъпоценности ще ни е нужна закрилата на закона, а освен това, понеже и двамата обичаме нашия добър приятел съдията, ще отделим скромен дял от намереното и за него. Той ще ни замества в Сан Антонио, докато ни няма, а ако се наложи, ще ни осигури застъпничеството на закона.

Случи се обаче, че зад една от колоните, полуизлегнат, с ниско нахлупена на очите шапка, седеше И Пун. Това не беше просто съвпадение. Китаецът отдавна беше разбрал, че ценните тайни, свързани с хорските тревоги, се намираха в забележително изобилие около съдилищата, които представляваха средища за издаването на тия тревоги, щом те станеха особено мъчителни. Човек никога не знае. Всеки миг човек може да се натъкне или да открие някоя тайна. Затова И Пун се чувствуваше като рибар, хвърлил въдицата си в морето, когато наблюдаваше тъжителите и ответниците, свидетелите на обвинението и защитата, та дори и постоянните посетители на съдебната зала и случайните зяпачи.

И тъй, тази сутрин единственият човек, който внушаваше на И Пун някаква надежда, беше дрипав стар пеон, много пиян, но въпреки това с такъв вид, сякаш ще загине, ако не му поднесат в същия миг още една чаша. Очите му бяха помътени, клепачите — зачервени, а по цялото му изпито и повехнало лице се четеше отчаяна решителност. Когато съдебната зала се изпразни, пеонът застана на стъпалата до една от колоните.

„Защо ли?“ — питаше се И Пун. Вътре, останаха само тримата големци на Сан Антонио — шефът, Торес и съдията. Каква връзка можеше да има между тях или кой да е от тях и това пропило се същество, което се тресеше като премръзнало под палещия блясък на слънчевите лъчи? И Пун не знаеше защо, но знаеше, че си заслужава да почака, колкото и малка да е вероятността да го разбере. Затова той, с вид на човек, който спокойно се наслаждава на слънчева баня, се изтягаше на стъпалата зад колоната, където нямаше и помен от сянка, която да го защити от прежурящото слънце. Старият пеон прекрачи несигурно едно стъпало, залитна и малко остана да падне, но сполучи да отдели Торес от приятелите му, които направиха десетина крачки по тротоара, спряха да се почакат и неспокойно запристъпваха от крак на крак, като че ли стояха на жарава, макар и да бяха погълнати от сериозен разговор. И Пун не пропусна нито една дума, нито едно движение, нито едно блясване на очите, нито едно трепване на лицето в диалога между величествения Торес и човешката развалина, останала от някогашния пеон.