Джек Лондон - Сърцата на тримата

— Господин Баском без съмнение ще се върне след половин час. Говори Морган, Франсис Морган. Господин Баском тръгна за кантората преди по-малко от пет минути. Когато пристигне, кажете му, че съм тръгнал за кантората му и ще дойда не повече от пет минути след него. Това е важно. Кажете му, че съм тръпнал. Благодаря. Довиждане.

Много естествено, царицата очакваше, че Франсис ще й покаже всичките чудеса на тази голяма къща, и не можа да скрие разочарованието си, когато й каза, че трябва веднага да замине за някакво място, наричано Уол Стрийт.

— Какво е това, което те кара да ме оставиш и ти заповядва, сякаш си роб? — попита тя с изражение на недоволство.

— Бизнес, и то е много важно — каза й той с усмивка и я целуна.

— И кой е този Бизнес, та има власт над тебе, който си цар? Да не би това да е името на твоя бог, на който всички вие се кланяте, както моят народ се кланя на бога на Слънцето?

Франсис се усмихна на толкова сполучливо направеното от нея сравнение и отговори:

— Бизнес е великият бог на американците. Освен това той е много страшен бог и когато погубва, погубва страшно и бързо.

— И ти си си навлякъл недоволството му? — попита царицата.

— Уви, да, макар и да не зная с какво. Трябва да отида на Уол Стрийт…

— Там ли е неговият олтар? — прекъсна го тя.

— Да, там е неговият олтар — отговори Франсис — и там трябва да разбера с какво съм го оскърбил и с какво мога да го умилостивя и да изкупя вината си.

Набързо дадените от него обяснения за достойнствата и задълженията на камериерката, за намирането на която се бе разпоредил телеграфически още от Колон, почти не я заинтересуваха и тя го прекъсна със забележката, че доколкото разбира, камериерката трябва да е нещо като индианките, които й прислужваха в Долината на Загубените души, н че е свикнала да има лични слуги още когато е била малко момиченце и учила английски и испански с майка си в къщата на езерото.

Но когато Франсис взе шапката си и я целуна за сбогом, тя се смекчи и му пожела сполука пред олтара.

След няколко часа изумителни приключения в отредените за нея стаи, където камериерката (французойка, която говореше испански) я развеждаше и й обясняваше всичко, и след като някаква величествена жена, която сама приличаше на царица, я измери и огледа от всички страни с помощта на две млади жени и която, според царицата, без съмнение бе повикана, за да служи на нея и Франсис, тя слезе пак по разкошното стълбище, за да изследва библиотеката с тайнствените й телефони и телеграфен апарат.

Дълго се взираше тя в борсовия телеграф и се вслушваше в пресекливото му тракане. Но тя, която знаеше да чете и пише на английски и испански, не можеше да разбере нищо от странните йероглифи, които по някакво чудо се отбелязваха върху лентата. След това започна да изучава първия телефон. Тя си спомни как си бе служил Франсис и сложи ухото си на микрофона. После, като се сети как той бе употребил слушалката, тя я вдигна от вилката и сложи на ухото си. Гласът, безспорно глас на жена, прозвуча толкова близо до нея, че тя се стресна от изненада, изпусна слушалката и отскочи назад. В този миг в стаята случайно влезе Паркър, старият камериер на Франсис. Царицата не го беше забелязала преди, а облеклото му бе така безупречно, осанката му — така благородна, че тя го взе по-скоро за приятел на Франсис, отколкото за слуга — приятел като Баском, който ги посрещна на гарата с колата на Франсис, вози се с тях като равен, но веднага си тръгна, щом чу заповедите на Франсис, които явно беше длъжен да изпълнява.

Като видя сериозното лице на Паркър, тя се засмя от смущение и въпросително му посочи телефона. Камериерът сериозно вдигна слушалката, промърмори в нея: „Грешка!“ и я закачи на мястото й. За тези няколко секунди в ума на царицата настъпи революция. Гласът, който беше чула, не беше глас ща бог или на дух, това беше глас на жена.

— Къде е жената? — рязко запита тя.

Паркър само доби по-студен и по-сериозен вид и се поклони.

— В къщата има скрита жена! — стремително продължи тя. — Нейният глас говори в това нещо. Тя трябва да е в съседната стая…

— Това беше централата — опита се да пресече потока й от думи Паркър.

— За мене няма значение как се казва — не спираше царицата. — Не искам в моята къща да има друга жена освен мен! Кажете й да си върви. Аз съм много ядосана.

Паркър стана още по-студен и по-сериозен и това я наведе на нова мисъл. Може би този благороден господин стои по-високо, отколкото тя подозира, в йерархията на по-дребните царчета — помисли си тя. Може би като цар той да е почти равен на Франсис, а тя се държи така властно с него, като с по-нисш, с много по-нисш.