Джек Лондон - Къщата на Мапуи

От хиляда и двеста души миналата вечер бяха; оцелели само триста. Мормонският мисионер и един жандарм извършиха преброяването. Лагуната беше задръстена с трупове. Не бе останала нито една колиба. На целия атол нямаше камък върху камък. Бяха се запазили само по една на всеки петдесет кокосови палми, но и те бяха в жалко състояние и на никоя от тях не бе останал нито един орех. Нямаше вода за пиене. Плитките кладенци, в които се събираше дъждовната вода от повърхността, се бяха напълнили със сол. От лагуната измъкнаха няколко чувала мокро брашно. Спасилите се изрязваха сърцевината на повалените кокосови палми и я ядяха. Тук-там се вмъкваха в малки, изровени в пясъка дупки, покрити с остатъци от тенекиени покриви. Мисионерът направи .груб дестилатор, но с него не можеше да превари вода за триста души. Към края на втория ден, когато се къпеше, Раул усети, че жаждата му донякъде се е уталожила. Той каза това на другите и скоро човек можеше да види триста души мъже, жени и деца, нагазили до шия в лагуната, да се мъчат да попият вода през кожата си. Труповете на другарите им плуваха около тях, те стъпваха по телата, които още лежаха на дъното, на третия ден хората погребаха загиналите и зачакаха, спасителните параходи.

През това време Наури, която ураганът бе откъснал от семейството и. бе повлякъл в друга посока, изживяваше друго приключение. Тя се вкопчи в една намерена рендосана дъска, която разраняваше и жулеше тялото й и забиваше в него безбройни трески, а бурята я прехвърли през атола и отнесе в открито море. Тука, блъскана от невъобразими водни планини, тя изпусна дъската. Наури беше стара, към шестдесетгодишна жена, но беше родена на островите Паумоту и дял живот бе виждала пред очите си това море. Както плуваше в мрака, както се давеше, задушаваше и мъчеше да поеме малко въздух, един кокосов орех силно я удари по рамото. В същия миг тя реши какво да прави и сграбчи ореха. В течение на един час старицата събра още седем ореха. Вързани заедно, те образуваха спасителен пояс, който й запази живота, макар че в същото време заплашваше да я смаже на пихтия. Наури беше дебела жена и скоро цяла се покри със синини; но тя бе преживяла доста урагани, затова се помоли на своя бог на акулите да я опази от тях и зачака стихването на вятъра. Обаче към три часа старицата така се бе вдървйла, че не усети края на бурята. Не усети и настъпването на мъртвото затишие в шест часа. Стресна се и дойде на себе си едва когато морето я изхвърли на пясъка. Тя заби в него изподраните си и окървавени ръце и крака и запълзя, борейки се с дърпащите я назад вълни, докато излезе от техния обсег.

Наури знаеше къде е Тази земя, не можеше да бъде нищо друго освен мъничкото островче Такоко-та. Там нямаше лагуна. Никой не живееше на него. До Хикуеру имаше петнадесет мили. Наури не можеше да види Хикуеру, но знаеше, че той лежи на юг. Дните минаваха и тя поддържаше живота си с кокосовите орехи, които я бяха задържали над водата. Те я снабдяваха и с питие, и с храна. Обаче Наури не пиеше, колкото й се искаше, нито ядеше до насита. Избавлението беше съмнително. Тя видя на хоризонта пушека на спасителните параходи, но можеше ли да се надява, че някой от тях ще дойде до самотния, безлюден Такокота.

Отначало я измъчваха много труповете. Морето упорито ги изхвърляше на нейната ивица пясък и тя също тъй упорито, напрегнала всички сили, ги блъскаше обратно в морето, където акулите ги разкъсваха и поглъщаха. Когато силите й изневериха и телата на мъртъвците накичиха брега на нейния остров с всяваща ужас огърлица, старицата се дръпна колкото може по-далече от тях, но Такокота беше една педя земя.

На десетия ден се свърши и последният й кокосов орех и тя започна да се измъчва от жажда. Наури,се затътри по пясъка и затърси други орехи. Чудно й се виждаше, че по водата плуват толкова много трупове, а няма орехи. Положително по морето плуваха повече кокосови орехи, отколкото мъртъвци! Най-после старицата се отчая и се просна от изтощение. Дошъл бе краят. Не й оставаше нищо друго, освен да чака смъртта.

Когато се опомни от обзелия я унес, Наури бавно си даде сметка, че се е втренчила в кичур жълточервеникава коса на главата на някакъв труп. Вълните ту мятаха удавника към нея, ту го дърпаха назад. Трупът се обърна и Наури видя, че той няма лице. И все пак имаше нещо познато в този кичур жълточервеникава коса. Мина един час. Старицата не се мъчеше да познае удавника. Тя чакаше смъртта и за нея нямаше никакво значение кой може да е бил по-рано този страшен труп.