Джек Лондон - Къщата на Мапуи

Търговският агент бе забелязал, че хората, притискащи се в подножието на другите дървета, постоянно оредяваха. Сега виждаше как става това наоколо. Трябваше да употреби цялата си сила, за да се задържи, а жената, която бе слязла при него, все повече губеше сили. Щом поредната вълна отминеше, той най-напред се изненадваше, че е още до дървото, а после се изненадваше, че и жената е все още там. Най-сетне след една такава вълна видя, че е сам. Погледна нагоре. Върхът на дървото също бе изчезнал. На половината от предишната височина трептеше пречупеният край на ствола. Раул беше спасен. Корените все още крепяха дървото, но то се бе освободило от напора на вятъра. Той се заизкачва нагоре. Беше толкова отслабнал, че се катереше бавно, заливан от прииждащите вълни, докато най-после се издигна над тях. Тогава се върза за дънера и събра сили да посрещне нощта и всичко друго, което можеше да го сполети.

Чувствуваше се много самотен в тъмнината. От време на време му се струваше, че е настъпил краят на света и той е последният жив човек. А вятърът все се усилваше. Усилваше се с всеки час. Когато според пресмятанията му беше около единадесет часът, вятърът стана непоносим. Това беше страхотно, чудовищно нещо, някаква беснееща хала, някаква стена, която помиташе всичко, отминаваше и отново налиташе, помиташе и отминаваше — една стена без край. Струваше му се, че е станал лек и ефирен; че сам той се движи, а всичко друго е неподвижно; че нещо го носи с невъобразима скорост през безкрайна плътна среда. Вятърът не беше вече движещ се въздух. Той бе станал осезаем като вода или живак. Раул изпитваше чувството, че може да пъхне ръката си в него и да го къса на парчета, както се къса месо от заклан бик; че може да се вкопчи във въздуха и да се притисне към него, както човек може да се притисне към повърхността на скала.

Вятърът го задушаваше. Раул не можеше да се обърне с лице към него и да диша, защото въздухът нахълтваше през устата и ноздрите и издуваше белите му дробове като мехури. В такива мигове му се струваше, че тялото му е натъпкано и набъбнало от суха пръст. Можеше да диша само като притиснеше устни към дънера на дървото. Изтощаваше го и този непрекъснат устрем на вятъра. Тялото и умът му отмаляваха. Младежът вече не гледаше, не мислеше, той беше в полусъзнание. Целият му разум се беше съсредоточил само в една мисъл: „Ето какво е ураган!“ На моменти тази единствена мисъл упорито му се натрапваше. Тя приличаше на мъждукащо огънче, което припламва от време на време. Час по час тя го изтръгваше от обхваналото го вцепенение: „Ето какво е ураган!“ След това той отново изпадаше във вцепенение.

Силата на урагана трая от единадесет часа вечерта до три сутринта, а дървото, в което се бяха вкопчили Мапуи и неговите жени, се пречупи в единадесет. Мапуи се издигна на повърхността на лагуната, все още стиснал в ръце дъщеря си Нгакура. Само островитянин от Южните морета можеше да остане жив в такава яростна стихия. Пандановото дърво, за което се беше вързал, се преобръщаше в кипящата пяна; единствено благодарение на това, че ту се хващаше за него и изчакваше, ту бързо местеше ръцете си, той успяваше да извади на повърхността своята глава и главата на Нгакура на достатъчно чести промеждутъци, за да могат да поемат дъх. Но това беше повече вода, отколкото въздух — летящи пръски от вълните и дъжда, който се лееше на почти хоризонтални струи. До отсрещния;бряг на лагуната имаше десет мили. Мятащи се дънери, дъски, остатъци от лодки и развалини на къщи убиваха девет от всеки десет нещастници, останали живи след преминаването на лагуната. Ураганът ги хвърляше полуудавени, изнемощели в този беснеещ купел на стихиите и ги смазваше в безформена кървава пихтия. Но Мапуи имаше късмет. На него му бе съдено да бъде десетият човек; така му отреди прищявката на съдбата. Изскочи на пясъка с двадесетина кървящи рани. Лявата ръка на Нгакура беше счупена, пръстите на дясната бяха смазани; едната буза и челото бяха раздрани до костта. Той се докопа до едно оцеляло дърво и се хвана за него, без да пусне момичето. хриптеше от недостиг на въздух; водите на лагуната го заливаха до колената, а понякога и до кръста.. В три часа сутринта гръбнакът на урагана се пречупи. Към пет вече духаше само силен вятър и нищо повече. А към шест настъпи пълно затишие и грейна слънце. Морето се бе укротило. В кипящите още води на края на лагуната Мапуи виждаше разкъсаните тела на онези, които не бяха успели да стигнат до сушата. Без съмнение Дефара на Мапуи беше между тях. Той тръгна по брега да ги търси между труповете и откри жена си, просната наполовина в водата, наполовина на пясъка. Мапуи седна и заплака, като издаваше резки животински звуци, с каквито първобитните хора изразяват скръбта си. Жената с мъка се размърда и изстена. Мапуи се вгледа. Тя не само че беше жива, но беше и съвсем здрава. Тефара просто спеше. И тя бе имала късмета на всеки десети човек.