Джек Лондон - Къщата на Мапуи

Наури прошепна молитва към бога на акулите, скочи от ладията и заплува. Водата я освежи и кануто скоро остана далеч зад гърба и. След един час сушата беше значително по-близо. Но изведнъж я обзе ужас. Право пред нея, на по-малко от двадесет стъпки, голяма перка разсече водата. Старата жена продължи неотклонно да плува към .нея, а перката се плъзна бавно настрана, изви надясно и описа кръг около Наури. Старицата не я изпускаше от поглед и плуваше напред. Щом перката изчезнеше, тя се обръщаше по очи и се заглеждаше във водата. Щом перката се появеше отново, Наури започваше пак да плува. Чудовището беше мързеливо — това беше ясно. Без съмнение бе имало предостатъчна храна след урагана. Наури знаеше, че ако е гладно, няма да,се поколебае и ще се нахвърли върху нея. Беше петнадесет стъпки дълго и с едно захапване — Наури знаеше това — можеше да я разкъса на две.

Но тя нямаше време да мисли за хищника. И да плуваше, и да не плуваше, течението все я влечеше настрана от сушата. Мина половин час и акулата стана по-смела. Разбрала, че старицата не представлява опасност, тя започна да стеснява кръговете, да идва по-близо и дръзко я заглеждаше, когато се плъзгаше край нея. Наури беше сигурна, че рано или късно акулата ще събере достатъчно смелост да се хвърли върху нея. И реши да действува първа. Съзнаваше, че това е отчаяна постъпка. Беше стара, сама в морето, изтощена от гладуване и лишения; въпреки всичко трябваше да изпревари този морски тигър и да го нападне първа. Старицата продължаваше да плува и да изчаква удобен миг. Най-после акулата бавно мина само на осем стъпки от нея. Наури се спусна неочаквано към хищника, сякаш искаше да го нападне. Той бясно плесна с опашка, хукна да бяга, закачи старата с грапавата си кожа и одра ръката й от лакътя до рамото. Плуваше бързо, във все по-широки кръгове, и най-сетне изчезна.

В изкопана в пясъка дупка, покрита с парчета, покривна ламарина, лежаха Мапуи и Тефара и се караха.

— Ако беше направил, както ти казвах — за хиляден път се нахвърляше върху него Тефара, — ако беше скрил бисера и не беше разправял на никого., сега щеше да го имаш.

— Нали Хуру-Хуру беше до мене, когато отворих раковината… не ти ли го казах вече много, много и много пъти?

— А сега няма да си имаме къща. Раул ми рече днес, че ако ти не си бил продал бисера на Торики….

— Не съм му го продавал. Торики ме ограби.

— … че ако не си бил продал бисера, той щял да ти даде пет хиляди френски долара, което прави десет хиляди чилийски долара.

— Говорил е с майка си — обясни Мапуи. — Тя разбира от бисери.

— А сега бисерът е загубен — изплака Тефара.

— С него се изплатих на Торики. Все едно, че съм взел хиляда и двеста долара.

— Торики е умрял — извика жена му. — Никой, не е чул нито дума за неговата шхуна. Тя е потънала като „Аораи“ и „Хира“. Ще ти плати ли Торики тристата долара, които беше обещал. Не, защото Торики е умрял. Ако не бе намерил бисера, щеше ли сега да дължиш на Торики хиляда и двеста долара? Не, защото Торики е умрял, а на мъртвец не можеш да платиш.

— Но Леви не е платил на Торики — забеляза. Мапуи. — Дал му е само парче хартия, срещу което щели да му дадат парите в Папеете; а сега Леви е умрял и не може да плати; и Торики е мъртъв, и хартията е загинала с него, а бисерът е загинал с Леви. Ти си права, Тефара. Загубих бисера и не получих нищо за него. Хайде сега да спим.

Изведнъж той вдигна ръка и се ослуша. Отвън долиташе звук, сякаш някой дишаше тежко и мъчително. Нечия ръка опипваше рогозката, която служеше за врата.

— Кой е? — извика Мапуи.

— Наури — отговори отвън един глас. — Можете ли ми каза къде е моят син Мапуи?

Тефара изпищя и се хвана за ръката на мъжа си.

— Призрак! — избъбра тя. — Призрак!

Мапуи прежълтя. Той се притисна страхливо към жена си.

— Добра жено — заговори Мапуи със заекване, като се мъчеше да преправи гласа си, — познавам добре сина ти. Той живее на източната страна на лагуната.

Отвън се чу въздишка. Мапуи почувствува облекчение. Излъгал бе призрака.

— А откъде идваш, добра жено? — запита той.

— От морето — прозвуча печалният отговор.

— Знаех си аз! Знаех си! — записка Тефара и се заклати назад-напред.

— Откога Тефара спи в чужда къща? — запита гласът на Наури пред рогозката.

Мапуи изгледа уплашено и укорно жена си. Гласът й ги бе издал.

— И откога Мапуи, моят син, се е отрекъл от старата си майка? — продължаваше гласът.

— Не, не, не съм… Мапуи не се е отрекъл от тебе — провикна се той. — Аз не съм Мапуи. Той е на източния край на лагуната, та нали ти казах!