Джек Лондон - Къщата на Мапуи

— Тук има хиляда и двеста души мъже, жени и деца — каза капитан Линч. — Интересно, колко ли ще има утре сутрин.

— Но защо не духа вятър? Това искам да зная — обади се Раул.

— Не се безпокой, млади човече, не се безпокой; тепърва ще има да патиш.

Капитан Линч още не бе доизрекъл думите си и грамадна водна маса връхлетя върху атола. Морската вода за кипя около тях и се вдигна на три инча под столовете. Тих стон на страх се изтръгна от много жени. Стиснали ръце, децата не сваляха очи от исполинските талази и жално плачеха. Кокошки и котки разтревожено заджапаха .във водата и сякаш се бяха наговорили — с летене и катерене потърсиха убежище на покрива на капитановата къща. Един паумотанец се изкачи на кокосова палма с кошница новородени кученца и на двадесет стъпки над земята върза кошницата за дървото. Майката със скимтене и джафкане остана да се боричка долу с водата.

А слънцето блестеше все така ярко и мъртвото затишие продължаваше. Те седяха и наблюдаваха вълнението и лудото подмятане на „Аораи“. Капитан Линч бе впил поглед във връхлитащите огромни водни планини, но накрая не можа да изтърпи да ги гледа повече. Той закри лицето си с ръце, за да не ги вижда; после влезе в къщата.

— Двадесет и осем и шест десети — тихо рече той, когато се върна.

В ръката си носеше кълбо тънко въже. Наряза го на парчета по дванадесет стъпки, даде едно на Раул, едно задържа за себе си, а останалите даде на жените и ги посъветва да си изберат по някое дърво и да се качат на него. Лек ветрец полъхна от североизток и като усети неговия повей по бузата си, Раул сякаш се ободри. Той видя „Аораи“ да опъва платна и да се отправя към морето и съжали, че не беше на шхуната. Тя поне щеше да избяга, пък колкото за атола… Една вълна прехвърли брега и за малко не повали, млади деца; тогава той си избра дърво. След това се сети за барометъра и изтича пак в къщата. На вратата се сблъска със запътилия се също натам капитан Линч и двамата влязоха заедно.

— Двадесет и осем и две десети — промълви старият моряк. — Скоро тук ще бъде истински ад.., Какво беше това?

Въздухът като че ли се изпълни с някакъв устрем. Къщата се люшна и затрепера и те чуха мощно бучене. Прозорците затракаха. Две стъкла се счупиха; вятърът нахълта в стаята и ги удари с такава сила, че всички залитнаха. Срещуположната врата се хлопна и бравата се изкърти. Бялата дръжка се строши на парчета на пода. Стените на стаята се издуха като балон, внезапно напълнен с газ. После се разнесе нов бумтеж, който приличаше на топовна стрелба, и гребенът на нова вълна се разби в стената на къщата. Капитан Линч погледна часовника си. Беше четири часът. Той облече куртка от дебело синьо сукно, откачи барометъра и го мушна в дълбокия си джоб. Друга вълна с тежък тътен се удари в къщата и леката постройка се наклони, завъртя се на основите си и хлътна; подът се изкриви под ъгъл от десет градуса.

Раул излезе пръв. Вятърът го подхвана, завъртя го и го понесе. Той забеляза, че сега духаше от изток. С голямо усилие младежът се хвърли на пясъка, сви се и успя да се задържи на едно място. Капитан Линч, подхванат като някаква сламчица, се строполи отгоре му. Двама моряци от „Аораи“ се отделиха от кокосовата палма, в която се бяха вкопчили, и им се притекоха на помощ, като се навеждаха срещу вятъра под най-невероятни ъгли, бореха се и на всяка стъпка забиваха пръсти в земята. Ставите на стареца бяха сковани и той не можеше да се катери, затова моряците снадиха няколко парчета въже, затеглиха го нагоре по дънера, като го издигаха с по няколко стъпки при всяко дръпване, и най-сетне успяха да го вържат за върха на дървото, на петдесет стъпки от земята. Раул се върза със своето парче въже ниско за едно съседно дърво и остана там да гледа. Вятърът беше страхотен. Младежът не бе и сънувал, че може да има толкова силен вятър. Една вълна се прехвърли през атола и преди да се оттече в лагуната, измокри Раул до колене. Слънцето се бе скрило, настъпи оловен полумрак. Няколко капки дъжд удариха косо младежа. Те връхлетяха със силата на оловни сачми. Бузите му пламнаха от болката, смъдящите очи неволно се напълниха със сълзи. Неколкостотин туземци се бяха приютили по дърветата и в друг случай Раул би се смял на купчинките хора, увиснали като гроздове по върховете. Сетне, с гъвкавостта на истински таитянин, той се сви в кръста, обхвана дънера на дървото с ръце, опря ходила на ствола и се покатери нагоре. На върха намери две жени, две деца и един мъж. Малко момиченце притискаше в прегръдките си котка.